— Само за вашите уши, добра жено, но правилно сте предположили. Негово величество щеше да окачи Мейл на въжето и да поднови войната много отдавна, ако принцеса Мадиан не му се молеше и не поддържаше каузата на съпруга си. Тъй като израсна тук, в двора, Кралят винаги я е смятал за своя дъщеря.
— А сега принцесата е мъртва.
— Точно така.
— Ами синът на Мейл?
— Е, заради едната чест Огреторик моли своя сюзерен, но боговете са ми свидетели, че момчето дори не беше родено, когато баща му тръгна на война. Докога ще изпитва сантиментални чувства към човек, когото не е виждал?
Особено когато ще наследи мястото на този някой, си помисли Примила. Беше време по-активно да действа, вместо да разчита на изпуснати намеци от страна на съветници. През седмицата тя подбра няколко чилета от най-фините си конци за бродерия и ги изпрати като дар за съпругата на Огреторик Камлада. Нейните конци, боядисани в синьо с боя от сърпица, много се търсеха, защото само майстор бояджия можеше да направи така, че цялото чиле да има еднакъв, равномерен цвят, нещо страшно важно за дворцовото ръкоделие. Подаръкът й осигури аудиенция с дамата следващия следобед, когато отиде в двореца.
Кралски паж я заведе в изненадващо малка стая на третия етаж в един от страничните брохове. Помещението беше луксозно обзаведено с килими и тапицирани столове, но предлагаше лош изглед от единствения си прозорец. Камлада, хубаво русо момиче на шестнайсет години, прие Примила сама вместо в компанията на прислужващите й жени, с което щеше да отбележи високото си положение. Компания й правеше единствено мъничък териер, който седеше в полите й и от време на време ръмжеше.
— Благодаря ти за финия конец, добра жено. Ще подхожда за една от ризите на съпруга ми.
— В такъв случай, милейди, много съм поласкана.
С усмивка Камлада посочи тапицирано столче за крака близо до своя стол. Примила послушно седна и почака дамата да я огледа.
— Целия си живот съм прекарала в двора — забеляза Камлада. — Съмнявам се, че този подарък е само мил жест от твоя страна. Каква услуга искаш от съпруга ми?
— Съвсем малка. Искам само да не забравя за моето съществуване. Трябва да знаете, че на западната граница има някои много редки растения за бои. Бих искала един ден нашата гилдия да има правото да ги събира и използва, макар гилдията на Аберуин да има първа право върху тях. В края на краищата принцът управлява както Аберуин, така и Канобейн.
— Принц ли? Та той все още не е принц.
— Е, като се имат предвид обстоятелствата, е повече принц от баща си.
Камлада стана рязко и отиде до прозореца, следвана от териера, който вървеше близо до полите й.
— Да не развалих настроението на милейди? — попита Примила. — Смирено прося извинение.
— Само ми напомни за истината. Никой не знае какво място заема съпругът ми и какво ни принадлежи. Сигурно не си срещала принцеса Мадиан.
— Наистина не съм имала тази чест, но съм чувала, че била сладка и предана съпруга.
— Беше. Всички я обожаваха, но какво й донесе това? Толкова я съжалявах, а сега вече е мъртва.
— Вие по право би трябвало да имате нейния ранг.
— Докато свекърът ми е жив, аз нямам никакъв ранг, добра жено. О, звучи ужасно, но наистина много ме е страх. С мен може да се случи същото, каквото и с Мадиан — да се въртя из двора, без каквото и да е влияние, а Кралят дори не ме обича така, както обичаше нея.
— Разбирам страховете на милейди.
Примила разбра и друго — Огреторик не бе виждал своя баща, но се виждаше с жена си всяка нощ. Тя реши, че ще е добре веднага да се свърже с Невин чрез огъня и да му съобщи отровната новинка, която научи.
Като най-доверен съветник на крал Глин Невин разполагаше с права, далеч надминаващи тези на обикновения царедворец. Още щом свърши разговора с Примила, той отиде в кралските покои, без дори да изпрати паж. В миналото често се бе колебал дали е редно да дава на Краля военни сведения, получени чрез деомер. Сега реши, че трябва, защото претенциите на елдидеца върху трона бяха толкова неоснователни, че си беше чист узурпатор. Когато влезе, установи, че има и друг посетител, принц Кобрин, сега началник на Кралската гвардия. На двайсет и една години Кобрин беше висок, строен и красив, и толкова приличаше на Данин, че понякога двамата с Краля изпитваха болка, като го гледаха.
— По спешна работа ли сте, милорд? — попита Кобрин. — Мога да освободя Негово величество от присъствието си.