Тъй като Гавра се радваше на благоразположението и покровителството на най-важния кралски съветник, работата й в града се бе развила. Сега притежаваше къща и магазин в квартала на търговците и печелеше достатъчно пари да издържа себе си и двете си деца, копелетата на принца, Ебруа и Думорик. В продължение на години Гавра бе понасяла клюката, която я клеймеше като пачавра, която ражда от всякакви мъже, които хареса, защото така беше по-добре, отколкото децата й да бъдат заклани като наследници на вражеска династия. Сега, след като официално лишиха Мейл от правата му, тя се чудеше дали да не каже на децата истината, но не намираше смисъл в това. Нали не бяха виждали баща си, макар и да живееше на по-малко от две мили от тях.
Предполагаше, че хората, които охраняват Мейл, знаеха, че е негова любовница, но си държаха езиците зад зъбите. Това се дължеше отчасти на мъжко съчувствие към скучния му живот, но преди всичко на ужаса, който изпитваха от онова, с което Невин би ги наказал, ако издадяха тайната. Когато този ден отиде в стаята на кулата, дори я поздравиха за помилването на принца.
Още щом влезе, тя се хвърли в обятията на Мейл. За момент се притискаха един към друг и тя усети, че той трепери.
— Благодари на всички богове, че ще живееш — рече накрая Гавра.
— Ти какво мислиш, че правя — замълча, за да я целуне. — О, бедна моя любов, ти заслужаваш истински съпруг и щастлив живот, не човек като мен.
— Животът ми е бил достатъчно щастлив просто защото знаех, че ме обичаш.
Той отново я целуна и тя се притисна към него, усещайки, че са досущ две изплашени деца, прегърнали се в изпълнена с кошмари тъмнина. Невин няма да остави да го обесят, мислеше тя, но, о, Богиньо скъпа, докога ли ще живее милият старец?
II
След три години тежки боеве, след като пограничната война с Елдид бе стигнала до патова ситуация, в средата на лятото се случи нещо, за което нито една от трите страни не беше готова — провинция Пирдон въстана срещу трона на Елдид. В галоп шпионите на Глин донесоха новината, че става въпрос за истинско въстание, изглежда, при това успешно. В лицето на Кунол, преди това гуербрет Дън Требик, въстаническите сили имали блестящ водач и хората му шушукали, че владеел деомера.
— При това половината от Пирдон е все още гора — отбеляза Глин. — Притиснат ли го, може да потъне с хората си сред дърветата, а сетне отново да се появи и да атакува из засада. Като че ли има голяма войска. Хъм. Питам се: дали не получава пари от Кантрей?
— Няма ни най-малко да се изненадам, Ваше величество — отвърна Невин. — А няма да е зле и ние да му изпратим малко.
През остатъка от лятото границата с Елдид остана спокойна, а към есента започна да изглежда, че макар да му предстоеше още дълго да се сражава, шансовете за успех на Кунол бяха големи. Когато Глин изпращаше на въстаника послания, те бяха адресирани към Кунол, Крал на Пирдон. И най-накрая, като последен жест в знак на кралска почит Глин сгоди шестгодишната дъщеря на принц Кобрин за седемгодишния син на Кунол, за което той се отплати, като засили набезите си в Елдид. И макар всичко да завърши толкова добре за Кермор, сърцето на Невин се късаше от мъка. Не се виждаше краят на тази война и кралството се раздираше на парчета пред очите му.
В един влажен и дъждовен есенен ден Невин се качи на кулата да види Мейл, който все така работеше върху своите коментари. Както обикновено става в подобни случаи, работата се разрастваше и се превръщаше в нещо много по-голямо от въведение към мислите на Рийстолин, какъвто беше първоначалният замисъл на автора.
— Тази забележка ще свърши като цяла дяволска глава! — Мейл заби перото в мастилницата с такава сила, че тръстиката едва не се счупи.
— Както става с много от твоите забележки, но пък главите са добри.
— Зависи какво разбираш под най-голямо добро. Въпреки че са блестящи, доводите на Рийстолин не ме задоволяват напълно. Категориите му са малко ограничени.
— Вас, философите, дяволски ви бива да размножавате категориите.
— Философ ли? О, богове, не бих се нарекъл такъв.
— А какъв, по дяволите, си тогава?
Мейл разтвори уста в изумление. Невин се засмя, а той смутено се присъедини към него, после додаде:
— Наистина, какво друго? В продължение на двайсет години се смятах за воин, хапех юздечката като боен кон и копнеех да съм свободен, за да се бия отново. Лъгал съм се поне през десет от тях. Та аз се чудя дали бих могъл някога отново да тръгна на война. Представям си как седя на седлото и се чудя какво е имал предвид Рийстолин с думата „край“, докато някой вземе да ми го осигури.