Но Гавра вече чакаше в оскъдно обзаведената приемна на Невин. Мейл изтича към нея, грабна я в прегръдките си и я целуна.
— О, любов моя — рече той. — Страхувам се да го повярвам. Все си мисля, че ще се събудим на сутринта и ще разберем, че всичко е само жесток сън.
— Ще е дяволски добре да не е така след всичко, което направих с магазина! Прехвърлянето му на Ебруа ми създаде такова главоболие, че трябваше да вземам някои от собствените си билки.
Невин прецени, че ще им отнеме четири дни да стигнат до границата с Елдид, където, поне така беше уредено, щеше да ги очаква почетна охрана от двора на Елдид. Но на третата нощ, когато устройваха лагер на около десет мили западно от Морлин, дойде да ги посрещне друга група от хора — Примила и двамина млади мъже, които носеха дебели сопи. Невин извика радостно и се забърза към тях, докато те слизаха от конете си, а Мейл тръгна след него.
— Какво става? — поиска да знае Невин.
— Ами, боя се, че идвам с може би неприятни вести.
— Така ли? — намеси се Мейл. — Дворът ще поиска да бъда отровен, така ли?
— Виждам, че философът помни добре стария си живот на принц — отвърна Примила. — Не съм сигурна, че действително се намирате в опасност. Просто не е разумно да се поемат излишни рискове. Дойдохме да ви придружим до сигурно място, където да останете, докато не съм напълно убедена, че ще ни посрещнат в двора при нашите, а не при техните условия.
— В такъв случай ти благодаря — рече Невин. — Не съм спасил живота на това момче, за да го загуби от шишенце отрова.
— Не се тревожи, ще се промъкнем през горите като хитри лисици, а сетне… — Примила направи пауза, за да се усмихне. — Сетне ще се скрием като язовци.
Цялата седмица Аваскейн беше на крака далеч преди залез, тъй като селяните караха каруци с дърва, за да платят пролетните си данъци на Канобейнския фар, а той им помагаше да ги разтоварват и нареждат под дългите навеси. Когато този ден видя по пътя отдолу да се вдига прах, реши, че това е още една каруца с дърва, и каза на Егамин:
— Ето, идват момчетата. Тичай да видиш в кой от навесите е останало най-много място.
Въздишайки от скука, Егамин тръгна бавно, докато Аваскейн отвори скрибуцащите и протестиращи порти. С ръждясалия прът в ръка, той замръзна и се вторачи в групата на пътя. Ездачи… товарни мулета… онази странна жена със сините ръце, а зад тях — не можеше да бъде, но беше истина, независимо от сивите коси. С вик, който граничеше с ридание, Аваскейн се втурна надолу по пътя да приветства с добре дошъл принц Мейл у дома. Когато хвана стремето на принца в знак на подчинение, Мейл му се поклони от седлото.
— Само ни погледни, Аваскейн! Когато тръгнах на война, бяхме и двамата момчета, а сега сме целите посивели и сбръчкани.
— Така си е, принце мой, но във всеки случай сърцето ми ликува, като ви виждам.
— И моето, като виждам теб. Ще ни подслониш ли?
— Какво? Разбира се, Ваше височество. Та вие идвате тъкмо навреме. Скуна току-що е проветрила стаите ви, както прави всяка пролет, така че вътре ще е чисто и приятно.
— Така ли е правила? Всяка пролет?
— Всяка пролет. Ние сме като язовци, принце мой. Не пускаме.
Мейл скочи от коня, сграбчи ръката на Аваскейн и я разтърси здраво. Когато видя в очите на принца сълзи, Аваскейн също се задави.
— Вече не съм принц — каза Мейл. — И смятам за своя чест да те нарека приятел. Ето, водя новата си съпруга и син и нека този път се помолим да съм се върнал у дома, за да остана.
Групата се източи в двора, а Егамин, Марил и Скуна изтичаха от броха да ги приветстват. Аваскейн се усмихна самодоволно на Егамин:
— Казвах ли ти, че ще се върне?
Изпита удовлетворение, че този път синът му с голямата си уста не намери какво да каже.
След приятен следобед и тържествена вечеря Аваскейн излезе да се погрижи за фара. Тъкмо когато небето започна да избледнява и да става бисерносиво, той изчатка искри с огнивото, запали праханта, сетне я раздуха, докато искрите заблизаха подпалките. Добави цепеници и най-сетне фарът започна да свети ярко и да изпраща сигнала си по посока към морето. Отиде до края на площадката и се загледа в броха, чиито прозорци весело светеха. Принцът си беше у дома. „Не го забравих и той не ме е забравил — мислеше той, — същински язовци сме и двамата.“ Светът беше добро място, изпълнено със справедливост. По-късно, когато пълната луна стигна връхната си точка, Мейл се качи на покрива. Пуфтящ, останал без дъх, принцът се облегна на предпазния парапет.