— Сигурно имаш дяволски здрави крака — рече той.
— О, след известно време свикваш.
Облегнаха се един до друг на перилото и се загледаха към морето, където вълните се пенеха като сребро на лунната светлина, разбивайки се в тясната ивица светъл плаж.
— Казах ли ти, че по време на пленничеството ме държаха на върха на една кула?
— Е, само като си помислиш. Там вие сте гледали надолу, а и аз тук съм правил същото.
— Точно така, но тук гледката е дяволски по-широка от онази, която аз имах. Искам да прекарам в Канобейн остатъка от живота си, но това зависи от принц Огреторик. Владението е негово, а не мое.
— Ако има наглостта да ви пропъди, тогава ще трябва да си търси друг пазач на фара — Аваскейн премисли известно време. — Вижте какво, брат ми има повече земя, отколкото може сам да обработва. Ще ни вземе, ако се стигне дотам.
— Благодаря ти. Мога да припечеля по нещо и като писмописец.
Двамата стояха и гледаха морето в дружеско мълчание.
— Между другото — попита Мейл, — имало ли е някакви кораби?
— Дяволски малко, но човек никога не знае кога някой ще има нужда от фара.
Тъй като Примила беше изградила цялата си стратегия на това да представи Мейл като неподходящ за дворцовите дела човек, тя настоя пред него да напише възможно най-откровено писмо до сина си и остана доволна от резултата.
Философът Мейл изпраща поздрави на Огреторик, принц на Аберуин и Канобейн и мой син. Ваше височество, досега не сме си разменяли и две думи, но на един баща подобава да е откровен със своята плът и кръв. Разбирам много добре, че искаш да запазиш положението и почестите, на които се радваш в двора на брат ми, Краля. Моето едничко желание е да стане така. След дългите години в пленничество аз съм се превърнал в смирен учен, негоден за изискванията на войната и властта. Не желая друго, освен да изживея остатъка от живота си в старата ми извънградска резиденция в Канобейн, или, ако така предпочита Негово височество, като обикновен селянин. Можете да ми изпратите отговора си чрез Примила, глава на бояджийската гилдия. Боя се за живота си в дворцовите кръгове. Нямам желание да вкуся от свободата само за да опитам отрова няколко седмици по-късно.
Когато тя свърши да чете, Мейл се облегна на стола си и се усмихна въпросително.
— Би трябвало да свърши чудесна работа — рече тя.
— Добре. Знаеш ли, че е много странно да си смирен пред собствения си син. Щом не им е достатъчно, че са се отказали от мен, сега аз абдикирам. Нещата трябва да са добре подредени, както би казал нашият Аваскейн.
Когато се върна в Абернауд, Примила изчака един ден, преди да връчи писмото, за да чуе текущите клюки. Тъй като из двора, а също из целия град се разпространяваха слухове без брой и чет, всичките й приятели имаха много да й разказват. Кралят наистина изпратил почетна охрана до границата да посрещне Мейл, но там те намерили само съветника на Кермор Невин и принц Кобрин, които им казали, че Мейл решил да пътува сам. Всички подозираха коварство, но от страна на Огреторик, а не на Кермор.
— Аз пък казвам, че в това надбягване залагат на губещия кон — рече Кадлеу. — Ако има някакво коварство, то зад него ще е принцесата, не принцът. Някои нейни приятели може да са повели отряд срещу Мейл.
— Така ли? Ами ако предположим, че философът не е мъртъв? Някой има ли представа къде може да се намира?
— Има много догадки, но онази, която най-вече се разпространява, е, че Мейл се намира при бунтовниците в Пирдон, които ще му дадат подслон, за да създадат неприятности в Елдид. За щастие са прекалено слаби, за да го подкрепят при опит да вземе трона — поне засега са слаби. В края на краищата човекът е бил принц, кой може да го обвини за това, че иска да си получи всичко обратно?
На сутринта Примила направи посещението си при принца и принцесата. Лицето на Камлада беше така измъчено, сякаш много нощи не бе спала; Огреторик просто изглеждаше объркан.
— Ваше височество, имам писмо за вас от баща ви.
Огреторик скочи като изстрелян с лък. Камлада се сви на стола си и загледа с широко разтворени очи как Примила връчва навитото на руло писмо.
— А къде си видяла баща ми?
— По пътищата. Негово височество знае, че често пътувам. Изглеждаше много разтревожен и като разбра, че отивам в Абернауд, ме помоли да взема писмото.
— Това е наистина печатът на Аберуин — каза Огреторик, като оглеждаше рулото. — Сигурно е онзи, който е бил у него, когато са го пленили.