— Какво правиш? — попита я той.
— Смятам да махна този калдъръм, за да направя билкова градина. Скуна казва, че тук имало много слънце.
— Сега разбирам. Години наред хората ще говорят за странната лейди Гавра от Канобейн и нейните билки.
— Не мога да съм лейди. Отказвам.
— Не можеш да откажеш. Ти реши съдбата си, като се ожени за мен. Наистина много момичета са спечелили титла с красотата си, но ти ще си първата, за която съм чул, спечелила я с отвара против треска.
Тя се засмя, той я целуна, а сетне просто я задържа притисната до себе си, усещайки свободата под топлото слънце.
III
През пролетта на 797 г., в петдесетата си година, Глин, гуербрет Кермор и претендент за Крал на цяло Девери, умря от сърдечен удар. Невин се тревожеше от дълго време за здравето на Краля, но всичко стана така внезапно, че го свари неподготвен. Една сутрин Глин тръгна начело на хората си; по пладне го върнаха у дома мъртъв. Получил удара, когато възсядал коня, и за минути умрял. Докато ридаещата съпруга и жените, които я обслужваха, изкъпаха и проснаха тялото му, най-големият му син Камлан прие кралската власт пред верните си васали в голямата зала. Главният жрец на Бел първо го благослови, а сетне закопча върху карираното му наметало огромната брошка във формата на пръстен. Докато васалите пристъпваха един по един и коленичеха пред новия си сюзерен, Невин се измъкна от бъркотията и отиде в покоите си. Дошло бе време да напусне Кермор.
Късно същата вечер, когато Невин беше зает усилено да си събира багажа, новият Крал изпрати да го повикат. Камлан вече се бе преместил в кралските покои и стоеше до огнището, където Невин толкова често бе гледал баща му да крачи неспокойно. Новият крал беше трийсетгодишен, добре сложен, красив като баща си и като него строен и висок.
— Чувам, че имаш намерение да ни напуснеш — рече Камлан. — Надявах се да служиш и на мен, както на баща ми.
— Негово величество е много снизходителен — Невин въздъхна пред необходимостта да лъже. — Но смъртта на баща ви нанесе тежък удар на мен, стареца. Нямам повече сили за дворцова служба, Ваше величество. Единственото, което желая, е да изкарам, колкото години ми остават, почитайки паметта на баща ви.
— Чудесно казано. Тогава за мен ще е удоволствие в знак на признание за дългогодишна служба, да те даря със земя близо до Кермор.
— Кралят е изключително великодушен, но нека запази такава чест за някой по-млад от мен. Имам роднини, които ще ме подслонят, а мислите на един старец се връщат към родата му.
След като напусна Кермор, Невин отиде в Канобейн да види Мейл и Гавра. По границата с Елдид се водеше открита война, но с вида си на опърпан стар билкар лесно мина през линиите и потегли покрай елдидския бряг. В един късен, златен летен ден, когато дивите рози цъфтяха край пътя, той стигна до дъна. Предишният герб на принцовете на Аберуин беше свален и на негово място висеше нов — чифт вкопчени язовци и мотото: Ние не пускаме.
Когато Невин въведе коня и мулето си вътре, Мейл ахна от изненада и изтича да го посрещне. Беше загорял от слънцето и енергичен. Широко засмян, той сграбчи ръката на Невин и я стисна между своите.
— Какво правиш тук, далеч от важните дела на кралството? — попита Мейл. — Радвам се да те видя.
— Ами Глин умря и аз напуснах двора.
— Умря ли? Не съм чул.
— Изглеждаш натъжен, приятелю.
— В известен смисъл съм. Независимо от съображенията му Глин беше най-великодушният патрон, който някой учен е имал. Той ме храни двайсет години, нали? Много лордове биха се сдобили с неискрено посвещение за по-малко. Но влизай, влизай. Гавра ще се радва да те види, а имаме и нова дъщеря да ти покажем.
Освен новата си дъщеря Мейл имаше да сподели и още едно съкровище — много рядка книга, която бе намерил в храма на Ум по време на едно от редките си посещения в Аберуин. Вечер те на смени четяха на глас от този ранен превод на диалог от руманския мъдрец Тул Цицрин и много пъти оставаха до късно да обсъждат скъпоценните мисли от времето на Зората.
— Похарчих дяволски много пари за нея — отбеляза в един момент Мейл. — Гавра ме сметна за откачен, а може и да е права. Но жреците казаха, че тя е единствената книга на Цицрин, донесена по време на голямото преселение.
— Така е и жалко наистина, че нямаме повече от тях. От едно време се знае, че Цицрин е бил като теб, принц на руманите, който паднал от власт, защото подкрепил претенциите върху трона не на онзи, който се възкачил. Посветил остатъка от живота си на философията.