— Е, любов моя, тръгваме на разсъмване.
Джил се вцепени от ужас.
— Чакай, я ми кажи какво не е наред? — поиска да знае Родри. — За нас няма каквато и да е опасност.
— Зная — трудно й беше да говори. — Само дето сме прекалено много време разделени.
— Разбирам те, но получих много бойна плячка и наградата от тиерин Греймин, така че като приключи тази ни работа, ще се настаним за известно време в някой приличен хан.
Тя кимна и се обърна настрани, изкушена да му каже истината — че я е страх да остане сама в един и същи дън с Перин — но това можеше да доведе до кръвопролитие. Не че нямаше да остане доволна да види Перин мъртъв, ала в замяна на това роднините му щяха да убият Родри. Той я прегърна и я притисна до себе си.
— Бързо ще се върна, любов моя.
— Надявам се. — Тя се протегна нагоре и го целуна. — Родо, о, Родо, обичам те повече от собствения си живот.
Както се оказа, отрядът потегли цял час след разсъмване, защото Нед и хората му не можеха да тръгнат от някъде просто и лесно. Когато вече бяха на път, Джил остана дълго време на портите. Искаше й се да ги последва, усещайки деомерския хлад да се спуска по гърба й като предупреждение. Обърна се и видя Перин да й се усмихва. Тя мина покрай него без дори да каже „добро утро“ и побърза да се скрие в безопасност в компанията на лейди Кама и слугините й. Цял ден го отбягваше, а вечерта залости вратата на стаята си отвътре.
На другия ден Перин я хвана сама. Джил беше отишла в конюшните да се погрижи за Изгрев, тъй като никога не го оставяше на мърлявото внимание на конярите. Тъкмо го водеше обратно в чистия му бокс, когато Перин се приближи.
— Добър ден — рече той. — Мислех да изляза малко. Няма ли да дойдеш с мен?
— Няма, милорд.
— Моля ти се, не ме наричай непрекъснато милорд.
Сетне се усмихна с топлата си усмивка, чиято магия започна да се завива около сърцето й.
— Обичам те, Джил.
— Не давам и свинска пръдня дали ме обичате. Оставете ме на мира.
Отстъпи назад и усети вратата на бокса зад себе си. Той отново се усмихна и сложи длан на бузата й — едно докосване, което я изпълни с топлина. Деомер, можеше да е само деомер. Когато я целуна, тя разбра по един кошмарен начин, че отслабва, че е много изкушена да предаде Родри заради този мършав, смахнат, безличен мъж.
— Можем да излезем на поляната — прошепна той. — Колко е хубаво навън, на слънце.
Думите му, самият рационален акт на говор, прекъсна магията. Тя го блъсна толкова силно, че той едва не падна, и се измъкна от него.
— Оставете ме на мира! — озъби му се тя. — Обичайте ме колкото си щете, но аз принадлежа на Родри.
Още щом се върна в голямата зала, страхът й се превърна в омраза, в нещо сляпо и убийствено, защото я беше накарал да се почувства безпомощна — нея, която бе в състояние да се бие с най-добрия боец и да се грижи за себе си по дългия път. Да можеше да го убие и да се измъкне невредима, щеше да го направи. Цял ден го гледаше как я дебне и яростта й растеше. Накрая рано вечерта забеляза, че е напуснал залата. Един слуга й каза, че си е легнал, защото раната му го безпокояла. Добре, помисли си тя, дано да гори като огън! Отпиваше от последната половиница пиво в компанията на останалите жени и почти не слушаше какво говорят. Трябваше да направи нещо във връзка с лорд Перин, реши тя, и тогава най-сетне се сети откъде можеше да потърси помощ. Невин. Разбира се! Той щеше да разбере, да й помогне. Взе един фенер и отиде в стаята си. Щеше да използва пламъка, за да се свърже с него, където и да се намираше.
Влезе в стаята, сложи фенера на пода, сетне залости вратата. Когато се обърна, видя Перин, който седеше съвършено неподвижен в нишана на стената, и затова не го беше забелязала със съзнанието си, изпълнено от деомера. Когато го напсува, той й се ухили, но това беше най-обикновена победна усмивка.
— Махай се! Махай се или ще те изхвърля насила!
— Какъв гаден език имаш, любов моя.
— Не ме наричай така.
— Джил, моля ти се — усмихна й се с омайната си усмивка. — Нека остана при теб тази нощ.
— Няма да стане — рече тя, но чу, че гласът й е колеблив.
Усмихвайки се, все така усмихвайки се, той се приближи до нея. Тя се усети като пияна от медовина, мислите й трудно придобиваха форма, още по-трудно й беше да ги изрази, а когато се опита да се отдръпне, се олюля. Той я хвана за раменете и я целуна, устните му бяха толкова топли и подканящи върху нейните, че тя отвърна на целувката, преди да успее да се възпре. Тялото й беше излязло от контрол, като придошла река. Когато я прегърна и отново я целуна, тя се запита дали от малко момиче, когато е флиртувала, без да знае какво предлага, е пожелавала мъж така, както желаеше него.