— Зная, че искаш да остана — прошепна той. — Ще си тръгна рано. Никой няма да види нищо.
Тогава тя се застави да мисли за Родри и събра достатъчно сила да го отблъсне, но той я хвана за китките и отново я дръпна към себе си. Тя се бореше, ала коленете й сякаш се бяха превърнали в олово, а ръцете й — във вода. Като продължаваше да се усмихва с магическата си усмивка, той я притегли към себе си и отново я целуна. Усети, че отстъпва с една смътна мисъл, че Родри така и няма да разбере. Удоволствието, което изпита, се дължеше колкото на неговите ласки, така и на това, че се бе предала. Тя едва го пусна, за да се пъхнат в леглото, а веднъж легнали, затрепери. Перин не бързаше, целуваше я, галеше я, сваляше дрехите й една по една, сетне продължи още малко да я гали. Когато най-сетне търпеливото му въздържание се пречупи, страстта му беше ужасяваща. На нея й оставаше да се поддаде на своята, да й позволи да съответства на неговата и да я отнесе, където пожелае.
След това остана да лежи в обятията му и да се притиска до него, докато светлината на свещта хвърляше бледа, танцуваща светлина върху един свят, който беше станал странен. Каменните стени бяха оживели, набъбваха и се свиваха ритмично, сякаш дишаха. Самата светлина подскочи и пламна сякаш идваше от голям огън и падаше върху стъклени късове. Ако не я беше целунал отново, щеше да се изплаши, но неговото любене прекалено обсебваше вниманието й, за да мисли за нещо друго. Когато свършиха, заспа в обятията му.
Няколко часа по-късно внезапно се събуди и го намери да спи до нея. Във фенера остатъкът от свещта гаснеше сред локва от восък. За момент се почувства толкова объркана, че се почуди какво прави той там, но малко по малко си спомни. Едва не се разплака от срам. Как можа да предаде своя Родри? Как можа да се държи като пачавра с един мъж, когото ненавиждаше? Тя седна и го събуди с думите:
— Махай се от тук. Не искам повече да те виждам.
Без да спори, той стана и започна да си търси дрехите. Тя се облегна на стената, защото стаята се въртеше около нея. Всеки звук, всяко шумолене, което идваше откъм него, беше неестествено силно и отекваше десетократно по-силно. Накрая свърши.
— Наистина те обичам — рече покорно той. — Няма да си поиграя с теб веднъж, а сетне да те изоставя.
— Махай се! Махай се веднага!
С театрална усмивка той се измъкна навън, затваряйки вратата зад гърба си. Джил падна на леглото, притисна към себе си възглавницата и хлипа в нея, докато плачът я изтощи и тя заспа. Когато се събуди, през прозореца на стаята й се изливаше слънчева светлина, гъста като поток от мед. Дълго време лежа, чудейки се как светлината е станала твърда. Очуканият фенер от пютер блестеше като най-фино сребро и дори изглеждаше, че сивият камък на стените пулсира с чудесна светлина. Облече се малко трудно, защото групите петна и изтеглените нишки на дрехите й привличаха вниманието й, сякаш бяха най-фина бродерия. Отиде до прозореца и си помисли, че не е виждала такъв хубав летен ден — небето блестеше ярко, подобно на сапфир. Долу в двора конярите се грижеха за конете и звукът от копита по калдъръма се издигаше към нея като звънтенето на камбани. На перваза се появи гномчето й.
— Знаеш ли как се опозорих?
Изгледа я, без нищо да разбира.
— Добре. О, богове, може би ще мога да живея след станалото, а може би няма да мога. Моли се Родри никога да не разбере.
Озадачено, мъничкото същество клекна и започна да си рови между пръстите на краката. Тя осъзна, че кожата му съвсем не е изцяло сива, както винаги си беше мислила, а е съставена от цветове, много мънички петънца от различни цветове, които отдалеч се сливаха и изглеждаха сиви. Така беше заета да го разглежда, че не чу вратата да се отваря, докато не стана твърде късно. Обърна се рязко и видя Перин да й се усмихва. Ръцете му бяха пълни с диви рози.
— Набрах ги на поляната за теб.
Джил се готвеше да му ги хвърли в лицето, но видът им я привлече. Трябваше да ги вземе, да ги разгледа, защото бяха най-красивите, които беше виждала, листенцата им имаха цвета на кървава дъга — непрекъснато се променяха и блестяха, докато средата им беше пламтящо злато.
— Трябва да поговорим — рече той. — Нямаме много време. Трябва да направим планове.