Коленичи отново и се загледа във водата, в която слънчевата светлина танцуваше, и помисли за Джил. Нейният образ изплава бавно и през цялото време изглеждаше някак странно колеблив и замъглен. Тя седеше на една планинска поляна, докато Перин връзваше три коня на колчета, включително нейния Изгрев. Първо помисли, че е болна, защото седеше съвършено неподвижно, а устата й висеше отворена като на селски идиот, но не успя да я разгледа добре, защото видението беше много неясно. Отметна глава и го отпъди.
— Ето, това ми изглежда много страшно, странно и озадачаващо. Ще трябва да огледам по-отблизо.
Призова на елфически Дивите и пред него се материализираха четири гномчета и една силфида.
— Слушайте внимателно, малки братчета. Имам задача за вас и ако я изпълните, ще ви изпея песен. Ще заспя и искам да стоите до мен и да ме пазите. Ако някой човек или пък животно дойде и се приближи, ощипете ме и ме събудете.
Гномчетата кимнаха тържествено, а силфидата се понесе нагоре-надолу из въздуха. Саламандър легна на гръб, кръстоса ръце върху гърдите и забави дишането си, докато не усети как тялото му се слива със затоплената от слънцето земя. Тогава затвори очи и призова своето светлинно тяло. За разлика от хората, майстори на деомера, които използват солидна, синкава, сходна с телата им форма, елфическата прилича повече на огромен трептящ пламък, но от сребриста светлина, откъдето наднича непрекъснато променящ се лик. Когато формата на Саламандър заживя трайно във въображението му, той прехвърли в нея съзнанието си, като отначало се направи, че поглежда през очите му към лежащото под него тяло, сетне видя света в синкавата етерична светлина. Чу звук като рязко щракване; вече се намираше на ефирно равнище и гледаше надолу към спящото си тяло, пазено от Дивите и свързано с него чрез дълга сребриста нишка.
Вдигна се бавно, ориентирайки се по долините, които бяха яркочервени и мътнееха с убитото кафяво на растенията, и от потока, излъчващ първична сила във вид на сребърна завеса, която се носеше високо над водата. Ако се замотаеше в нея, тя би могла да го разкъса на парчета. Внимателно се отдалечи, набра голяма височина и помисли за Джил. Усети някакво придръпване в нейната посока и го последва. Дълго време — нещо, което е невъзможно да се определи на ефирно равнище — се носеше бързо над убиточервената гора, прекъсвана тук-там от по-светлите пространства на фермите, където работеха селяни, чиито аури сияеха около тях, преди всичко в бледожълто и зелено, на синкавия фон на равнището. Пътуваше и все повече, и повече усещаше присъствието на Джил, което го теглеше напред.
Но към края се сдоби с водач. Тъкмо беше прелетял високо над едно малко поточе, когато видя един от Дивите, упътен право към него. В истинската си сфера съществото беше красив възел от сияещи линии и цветове, плътномаслинено, лимоненожълто и кафяво-червено, с по някоя и друга искрица черно, но то очевидно беше в беда, защото се издуваше и ставаше два пъти по-голямо, а сетне се свиваше и трепереше.
— Чакай, чакай, малък братко — обърна се мислено Саламандър към него. — Какво толкова се е случило?
Вместо отговор то се завъртя около себе си и затанцува, но той смътно успя да долови чувствата му: ярост и отчаяние за нещо, което обичаше. Спомни си сивото гномче на Джил.
— Познаваш ли Джил?
То заподскача и се изду от радост.
— Аз съм неин приятел. Заведи ме при нея.
Гномчето се понесе пред него като ловно куче. Докато го следваше, избягвайки извивките на едно възвишение, Саламандър видя далеч долу под себе си планинската долина, която представляваше червено сияние от тревата, осеяно със смътните сребристи аури на конете и две човешки аури. Забеляза, че Периновата е необикновено зелена и сива, каквато за първи път виждаше, а тази на Джил е бледозлатиста, но огромна. Тя се издуваше, излъчваше малки вълни, сетне се свиваше отново до форма, която беше прекалено голяма за което и да е човешко същество. Когато се спусна към нея, видя как Перин се обръща и казва нещо. Аурата на младия лорд излъчи светлинен залп, който се разля върху Джил като океанска вълна. В отговор нейната се набръчка и погълна магнетичното излъчване.
Саламандър се носеше над нея, изтръпнал от шок. За миг Джил вдигна поглед нагоре, право към него и изкрещя на глас. Беше видяла светлинното му тяло.
— Джил, аз съм приятел!
Но макар да го виждаше, сякаш не чуваше мисълта му. Тя скочи на крака и посочи към него, като през цялото време крещеше на Перин, който просто изглеждаше озадачен. Саламандър се извиси нагоре, следвайки сребърната нишка колкото се може по-бързо обратно към тялото си. То си лежеше непокътнато, където го беше оставил, а Дивите все още го пазеха. Сниши се, задържа се над него, сетне се отпусна. Отново чу щракването, усети плътта да го обвива, беше топла и за момент болезнено тежка. Освободи светлинното си тяло; седна, като удари три пъти с длан по земята, за да сложи край на магията. Гномчетата го погледнаха очаквателно.