— Благодаря, приятели мои. Хайде, елате донякъде с мен. Ще ви изпея обещаната песен, но трябва да бързам. Добра моя приятелка е здравата и истински омагьосана.
Зората се издигна над лилавите планини и се плисна над поляната, която, понесена от летния вятър, представляваше зелен порой от трева. Джил седеше върху одеялата си и гледаше как Перин стои приведен до огъня и загрява вода в малко желязно менче. Той извади от дисагите бръснач, малко сапун и спукано огледало и започна да се бръсне, така спокойно и сръчно, сякаш се намираше в спалнята си. През съзнанието на Джил премина някаква смътна идея, че трябва да му пререже гърлото с дългия, остър стоманен бръснач или може би със сребърния си кинжал, но й беше прекалено трудно да мисли.
— Вземи да хапнеш нещо — обади се той.
— След мъничко — и да говори й бе трудно. — Наистина не съм гладна.
Отмести поглед и видя сивото си гномче, което клечеше на няколко ярда отвъд Перин. Толкова се зарадва, като видя мъничкото същество, че скочи и изтича към него, но тъкмо се наведе да го вземе, то се озъби, замахна с нокти и изчезна. Много бавно седна там, където стоеше, чудейки се защо го е яд на нея. Струваше й се, че би трябвало да знае, но паметта не се връщаше. Вдигна камъче от тревата и се загледа в неговата непрекъснато колебаеща се кристална структура и остана така, докато Перин не дойде да я прибере.
Цяла сутрин яздеха през гората, следвайки дълги, обиколни пътеки. Всяко дърво беше живо присъствие, навеждаше се над пътеката и посягаше към нея с рошави пръсти. Някои я плашеха, други изглеждаха съвсем безопасни; трети, определено по-малко, сякаш я молеха да им стане приятелка и протягаха трептящи листати ръце. Отместеше ли поглед от пътеката, гората се превръщаше в лабиринт от здрави стени, прекъсвани единствено от снопове тежка като камък слънчева светлина. От време на време Джил мислеше да се отдели от Перин, но беше безнадеждно загубила представа къде се намира. Понякога си спомняше за Родри и се питаше дали се опитва да я проследи. Не се надяваше особено да й повярва че не е тръгнала по собствената си свободна воля — ако, разбира се, някога ги настигнеше. Как да я намери, когато целият свят се беше променил?
Всеки цвят, дори и сивото на скалите, изглеждаше ярък и сияеше като скъпоценен камък. Стигнеха ли до поляна или планинска ливада, слънцето се изливаше върху нея като вода; беше готова да се закълне, че го усеща как капе и се стича по ръцете й. Небето беше твърд свод от лапис лазули и за първи път в живота си истински повярва, че боговете пътуват по небето така, както ние пътуваме по земята, само защото цветът му наистина сякаш прилягаше на божествата. Под тежкия товар на тази красота тя се усещаше като пияна на седлото и по страните й се стичаха сълзи, предизвикани от гледката, която се разкриваше пред нея. Веднъж, когато яздеха през една ливада, от скривалището си излетяха двойка чучулиги и издигайки се нагоре в лазурното кристално небе, запяха своите сърцераздирателни трели, а крилата им плющяха бързо като мънички гръмотевици. Тогава Джил разбра, че каквото и друго да се случи, този миг, този плясък на криле, тази частица звук ще пребъде, както всъщност и всеки друг миг, като ясен акорд в разгръщащата се музика на Вселената. Когато се опита да каже на Перин за своето прозрение, той просто я зяпна и рече, че била смахната. Тя се засмя, съгласявайки се него.
Този следобед спряха на лагер до един доста голям поток. Перин извади от нещата си корда и кука, каза че тръгва за риба и се отдалечи нагоре по течението. Дълго време Джил лежа на брега, загледана във водата, в Дивите във водовъртежите, бялата пяна на личицата им, следите от лъскавите им телца, гласчетата и живота им, които се сливаха и преливаха едно в друго. Стори й се, че искат нещо от нея, докато накрая си свали дрехите и отиде при тях. Кикотейки се, тя приклякваше и пляскаше из водата с духчетата, като се опитваше да ги хване, а те й се измъкваха и за първи път ги чу ясно как се кискат в отговор, как непрекъснато повтарят името й Джил, Джил, Джил. Сетне внезапно изпищяха и изчезнаха. Тя се обърна и видя Перин, застанал на брега, нанизал на връзка три пъстърви. Сърцето й се сви, също като на ученичка, която вдига поглед от играта си и вижда учителя да я гледа гневно, с недовършена работа в ръце.