Но когато се покатери на брега, той далеч не й беше сърдит — хвана я, целуна я, обви я с желанието си, докато тя на свой ред не го пожела и не легна с готовност с него в тревата. След това той стана, облече се и започна методично да чисти рибата, а тя остана да лежи гола на меката трева и се опита да си спомни името на мъжа, когото бе обичала и който продължаваше да я обича, или поне така подозираше тя. Виждаше мислено лицето му, но паметта отказваше да й даде името му. Озадачена от това, стана и се облече, сетне случайно погледна надолу към потока. Дивите се бяха върнали и я гледаха с укор.
— Родри, Джил — шептяха те. — Как можа да забравиш своя Родри?
Тя се преви и заплака, хлипайки високо. Когато Перин изтича да я утеши, го отблъсна така силно, че той се препъна и падна. Досущ подплашено животно, тя побягна, тичаше бързо през високата трева на поляната и потъна в гората, но глезенът й се закачи за един корен и се просна по очи. За момент остана да лежи там, дишаше тежко и виждаше колко тъмни бяха дърветата, колко застрашително посягаха да я сграбчат. Сега приличаха на строени въоръжени пазачи, вдигнали високо оръжията си. Когато Перин дойде да я прибере, тръгна послушно с него.
Вечерта той запали огън и надяна рибите на зелени клечки, за да ги изпече. Джил хапна няколко хапки, но храната сякаш се лепеше по устата й, рибата внезапно започна да я пресища като чист мед. Той обаче изяде стръвно своя дял, сякаш умираше от глад, сетне заспа край огъня. Гледа го дълго. Щеше да бъде невероятно лесно да го убие, но споменът за гората я възпря. Ако той умреше, щеше да остане сама, уловена като в капан, щеше да гладува, да се върти в кръг, да изпада все повече и повече в паника — с останалата й воля отклони съзнанието си от тези мисли, които заплашваха да я хвърлят в истерия. Втресе я, внезапно изпита студ и се загледа в огъня, където духовете приемаха форми и изчезваха, танцуваха сред пламъците, които човешките същества така мило бяха осигурили. Джил почти ги чуваше как разговарят сред съскането и пукането. После една цепеница прегоря и падна сред дъжд от златисти искри. Сред бързия танц на пламъците се появи истинско лице, златисто и подвижно. Когато й затвори, тя чу истински глас, при това авторитетен.
— Какво ти е, дете? Какво толкова лошо е станало?
— Лошо ли? — Тя едва изпелтечи. — Станало ли е?
За миг лицето я оглеждаше; после изчезна. Донякъде объркана, неспособна да мисли, Джил легна до Перин и заспа.
Безформени като вода, дните протичаха един след друг. Джил не можеше да ги преброи; бе загубила самата представа за броене, сякаш онази част от разума й, която се занимаваше с неща като нощи и монети, беше изпаднала от дисагите и се бе изтърколила в тревата. Когато Перин се опитваше да я заговори, на нея й беше трудно да отвръща, защото думите се губеха във великолепието на гората. За щастие той рядко се обаждаше, очевидно задоволявайки се с мълчаливото й присъствие до него. Вечер, когато устройваха лагер, беше пламенен любовник, често я пожелаваше на одеялата им преди вечеря, а сетне като паж й носеше яденето, докато тя лежеше сънлива до огъня. Мудното му колебание, тътрещата се походка, неопределените усмивки и препъваща се реч — нищо не беше останало от това. Той непрекъснато се смееше, беше спокоен и сръчен, крачеше през дивата местност изпълнен със сила и живот. Предположи, че смахнатото му безличие е просто щит, който вдига, когато е принуден да живее в земите на хората.
Доказателството, че бе права, дойде, когато отидоха в едно село, за да си купят храна на пазара. Перин се върна към предишното си аз, гледайки безцелно насам и натам, запъвайки се на всяко просто изречение, докато се пазареше за сирене и праскови, за хляб от пекаря. Джил нямаше как да му помогне, защото не можеше да приказва по-ясно от него. Веднъж видя жената на селянин да ги гледа озадачена, сякаш се питаше как двойка слабоумни могат да оцелеят на пътя.
Когато свършиха да пазаруват, отидоха в мъничка кръчма да пият по половиница. След като не беше пила друго освен изворна вода, пивото й се стори толкова добро, че Джил се наслаждаваше на всяка глътчица. По пода на малкото помещение имаше пръсната мръсна слама, огнището стоеше непочистено, а масите бяха очукани, но там се почувства щастлива. Хубаво беше да вижда други хора, хора като нея, да чува човешки гласове, вместо неспирния вятър в гората и бърборенето на потоците. Оплешивяващ пълен човек с карираните панталони на търговец й се усмихна приятелски.