— Изглеждаш наистина болен — обади се тя.
— Само съм уморен.
Почуди се какво толкова я беше еня дали е болен или не, но всъщност беше започнала да смята, че той в не по-малка степен от нея е жертва на странните си способности. Ала тази мисъл й идваше само от време на време; то напоследък изобщо рядко й идваха мисли в главата. Като че ли нещата, които Перин взимаше в ръцете си, непрекъснато променяха размерите си, като ту набъбваха, ту се свиваха и нямаха някакви очертания в истинския смисъл на думата, по-скоро блещукащи силови линии, които показваха къде се срещат с въздуха. Накрая той извади обикновена желязна пръчка, дебела около един пръст, която завършваше с дървена дръжка.
— Благодаря на всички богове — рече той. — Та аз бях започнал да мисля, че съм я загубил.
— Какво е това?
— Променяща жига. Няма да казваш на никого, че имам такава, нали? В Кергоней бесят, ако намерят такова нещо у теб.
Не разбра нищо от думите му. Насили се и направи опит да проумее всичко това, но частица по частица.
— Все още сме в Кергоней, така ли? — попита най-сетне тя.
— Да, но в южната му част. Близо до Гуейнтейр.
— Аха. И за какво е това нещо?
— С него се променя жигата на кон.
— А защо ще те обесят, ако имаш такова нещо в себе си?
— Защото само конекрадците ги носят.
— А защо ти го носиш?
— Защото съм конекрадец.
Джил го зяпна с отворена уста.
— Ти откъде смяташ, че взимам парите, които харчим? — Той се хилеше и очевидно много се забавляваше. — Отвеждам кон от някой благороден лорд, продавам го на един от хората, които познавам, и готово.
Някъде дълбоко в съзнанието на Джил се събуди споменът, че да крадеш е лошо. Тя помисли върху това, докато го гледаше как нарежда отново дисагите. Да крадеш беше лошо, а най-лошо от всичко — да си конекрадец. Ако вземеш коня на човек в необитавана местност, той може да умре. Тате винаги го е казвал. Тате винаги е бил прав.
— Не бива да взимаш коне — рече тя.
— О, та аз взимам само от хора, които могат да понесат загубата.
— И въпреки това е лошо.
— Защо? Аз имам нужда от тях, а те нямат.
Знаеше, че има отговор на този довод, но не можа да си го спомни. Отпусна се назад и се загледа в силфидите, тези крилати форми от блестящ кристал, които си играеха на лекия вятър, втурваха се насам-натам или се отбягваха с плавни извивки.
— Ще те оставя за известно време тук — каза след мъничко Перин. — Парите ни свършват и трябва да открадна кон.
— Ще се върнеш, нали? — Внезапно тя изпита ужас, че ще се загуби безнадеждно без него. — Няма да ме оставиш ей така тук?
— Какво? Разбира се, че няма. Обичам те повече от собствения си живот. Никога няма да те оставя.
Той я притегли в обятията си и я целуна, сетне я притисна към себе си. Не беше сигурна колко време седяха така заедно на топлото слънце, но когато я пусна, то беше близо до своя зенит. Отиде до потока и легна там да гледа как Дивите се забавляват, докато заспа.
Късно следобед на същия ден Родри стигна до Лерин — един от най-големите градове в Кергоней с около петстотин къщи, гушещи се зад ниска каменна стена на бреговете на Камин Ирейн. Тъй като Лерин беше важно пристанище за шлеповете, които сваляха желязо от планината в Девери, той планираше да плати, за да вземат него и коня му, като по този начин даде на себе си и на добичето така необходимата им почивка. Отначало обаче отиде на пазара да разпита за Джил и Перин. Много от местните жители познаваха добре ексцентричния лорд Перин.
— Той е шантав — рече търговецът на сирене — и ако някое момиче е тръгнало с него, то е още по-смахнато.
— Той е нещо повече от смахнат — изръмжа ковачът. — Много пъти съм се питал откъде има всички тези коне.
— А, нали е благородник — намеси се търговецът на платове. — Благородниците имат коне в излишък. Но не съм го виждал от много седмици насам, сребърен кинжал, а момиче като това, дето ти казваш, въобще не съм виждал.
— Нито пък аз — присъедини се към него търговецът на сирене. — Както го казваш, ни се струва доста опасно.
На връщане към евтината кръчма, която си бе набелязал преди това, Родри се чудеше дали Джил и Перин са поели по друг път на юг. Ако беше така, трябваше да изостави плановете си да се спусне по реката, за да не ги подмине. Докато настаняваше коня в конюшнята, навън излезе един човек, за да се присъедини към него — доста безличен мъж с приведения гръб на пътуващ търговец.