— Чух достатъчно, малката ми. Мен да питаш, гадното копеле би трябвало да бъде бичувано и обесено. Питам се дали мога да го изправя пред съда на благородник.
Тя го погледна, забеляза как гневът му гори като призрачни пламъци по лицето му и отмести поглед. Но видяното даде тласък на спомените й.
— Тебе ли видях преди известно време? Съзрях на небето един елф, целият обвит в сребърен пламък.
— Наистина си ме видяла, но си видяла само, как да ти кажа… да речем, само образа ми.
Тя кимна, мисълта и споменът отново се изгубиха. Почуди се защо е толкова разгневен на Перин, но по някакъв начин й се струваше, че би трябвало да знае отговора.
Тъкмо Саламандър свършваше с привързването на одеялата зад седлото, когато спря, наведе глава на една страна и се заслуша. Минаха няколко минути, преди тя да чуе звука на конски тропот. Бързо се приближаваха три коня. Привеждайки се под дърветата и заобикаляйки стволовете им, идваше Перин, следван от две кестеняви жребчета. Саламандър тръгна срещу него, а Перин скочи от коня си и пробяга последните няколко ярда.
— Кой си ти? — изкрещя той. — Джил, какво правиш?
Тя трепереше прекалено силно, за да говори, но оседланият и натоварен кон беше достатъчен отговор. Перин се опита да изтича към нея, но Саламандър му препречи пътя. Перин замахна да го удари. Изведнъж се материализира множество Диви, които нападнаха — поне сто от тях се нахвърлиха върху него като глутница кучета на подхвърлен им кокал. Хапеха, щипеха, ритаха и удряха с юмруци. Перин крещеше и квичеше, махаше с ръце, сякаш удряше враг, когото не можеше да види, докато накрая падна, а те се струпаха отгоре му като подмятаща се, надигаща се могилка.
— Достатъчно! — викна Саламандър.
Дивите изчезнаха, оставяйки зад себе си Перин разтреперан и скимтящ на земята.
— Така е по-добре, куче такова — озъби се Саламандър. — Чудесна издънка на Вълчия клан — конекрадец и крадец на съпруги!
С рязък жест вдигна ръка и занарежда под нос поток от думи на елфически. Внезапно Джил видя около Перин да потича зелено-сиво сияние — но не, то се излъчваше от него като облак светлина. От облака на свой ред се проточваха дълги мустачета с цвят на пушек и я омотаваха. Внезапно осъзна, че и тя се намира в подобен облак, но нейният беше бледо златист.
— Виждаш ли това, „лорд“ Перин? Виждаш ли какво си правил?
Перин погледна към нея, сетне към себе си и обратно към Саламандър, после внезапно простена и скри с длани очите си. Гертдинът изрече още няколко елфически думи, след което щракна с пръсти. В ръката му се появи златен меч, направен от нещо, дето приличаше на твърда светлина. Той го размаха, разсичайки поотделно всяко от мустачетата, които я свързваха с Перин. Светлинните линии отскачаха като прерязано въже на вързан кон и с плясък се връщаха към него. Перин пищеше, но тя усещаше как разумът и волята й се връщат, а заедно с тях едно отвращение, пламтяща омраза към този мъж, който я бе обяздил като див кон. После Саламандър занарежда отново, сияещите облаци и мечът изчезнаха. Перин вдигна глава.
— Не ме гледай така, любов моя — прошепна той. — О, в името на бог Керун, ще ме напуснеш, така ли?
— Разбира се, копеле мръсно! Не искам повече да те виждам в прокълнатия ми от боговете живот.
— Джил, Джил, моля те, не си отивай! Обичам те!
— Обичаш ли ме? — Омразата изгаряше устните й. — Плюя на твоята представа за обич.
Перин заплака и риданията му й звучаха като прекрасна музика. На Саламандър сякаш му се дощя да го ритне, но се въздържа.
— Ей, ти — озъби се той. — От чисто съжаление ще ти кажа едно — престани да крадеш жени и коне по този начин или това ще ти донесе смъртта. Чу ли какво ти рекох?
Перин бавно се изправи на крака, обърна се към гертдина, а лицето му се гърчеше така, сякаш отчаяно се мъчеше да събере някакво достойнство.
— Не те зная кой си — прошепна той. — Но няма защо да стоя тук и да те оставям да посипваш раните ми със сол. Не мога да ти попреча да отведеш Джил, така че върви. Чуваш ли ме? Махай се! — гласът му се извиси до писък. — Махайте се! И двамата!
Сетне отново падна разридан на колене.
— Хубаво — Саламандър се обърна към Джил. — Да оставим този скимтящ смотаняк на съдбата, която са му отредили боговете.
— С удоволствие.
Заобиколени от вихрушка възторжени Диви, те се метнаха на конете си. Голям черен гном на пурпурни петна подметна въжето на товарния кон на Саламандър, сетне, когато те потеглиха, изчезна. Джил погледна веднъж назад и видя Перин проснат на тревата. Продължаваше да ридае сред море от надигащ се смарагд; загрижен за него, сивият му кон го подбутваше с муцуната си по рамото. Нищо не й беше доставяло по-голямо удоволствие от болката му.