— Но, ъ, а, не искам да спя с друг човек. Може ли, о, а, да спя в плевника?
— Не виждам защо не. Там има много място.
Перин взе още една половиница пиво и си намери място в отдалечен ъгъл. Имаше намерение просто да пие, докато се напие така, че да престане да мисли, но кръчмарското момиче го накара да си промени намерението. Беше кръглолико дребно същество, тъмнокосо, с много видели тъмни очи и усмивка, която обещаваше ако не друго, то поне няколко интересни часа. Перин реши, че тя представлява много по-добър начин да се откъсне от мислите си за Джил, отколкото да си докара един махмурлук. Побъбри с нея няколко минути, попита я как й е името, което се оказа Алейда, и установи, както и очакваше, че е напълно хладна към него. Когато тя се обърна да си върви, той й дари една от своите усмивки. Не разбираше какво прави, но усмивката както винаги свърши работа. Алейда впери поглед в него, устните й останаха полуотворени и зашеметена остана на мястото си. Когато й се усмихна отново, тя хвърли нервен поглед към кръчмаря, сетне се приближи.
— Дали кръчмарят ще има нещо против да поговориш с някой от посетителите?
— О, няма, стига само да говорим.
— А ти каква си му? Негова дъщеря ли?
— Ха! Има си хас!
— Така ли? — Перин направи пауза и се усмихна отново с копнеж. — Значи си изкарваш част от парите, като му топлиш леглото, така ли?
Алейда се изчерви, но се приближи още повече, докато едрите й гърди не докоснаха ръката му. Той се усмихна още веднъж и беше възнаграден, като видя как погледът й се замъгли и тя му се усмихна в отговор. Перин забеляза, че кръчмарят беше погълнат от разговора си с двама търговци, рискува и сложи длан на бузата й.
— Както го гледам, не ми изглежда много мъжествен. Момиче като теб би могло да се радва на малко по-добра компания за една вечер. Спя вън в плевнята, нали разбираш. Настрана… е, такова… настрана де. Бих могъл да отида там веднага.
— Мога да дойда след мъничко, но не бива да оставам дълго — тя се изкиска по някакъв странен, опиянен начин. — Но пък и няма много време да отнеме, нали?
Алейда се изкиска отново и побърза към кухнята. Перин се забави достатъчно дълго, за да довърши пивото си и да уталожи подозренията на кръчмаря, сетне се измъкна и отиде в плевнята. Тъй като момичето трябваше да се крие, не взе фенер. Намери багажа си в бокса на коня, извлече го нагоре по стълбата и препъвайки се, просна одеялата и си изу ботушите. Докато чакаше в натрупаното сено, започна да се пита защо въобще си е дал зор да я прелъсти. Нито една жена нямаше да е равна на Джил. Мисълта за нея го доведе едва ли не до сълзи, но след няколко минути вниманието му привлече Алейда, която се катереше по стълбата. Стана да я посрещне и я целуна, преди да й хрумне да си промени намерението.
— О, богове! — Тя изглеждаше искрено разтревожена. — Наистина не мога да разбера какво ми става, защо тичам така след теб?
— Нищо лошо. Ела легни при мен и ще ти покажа защо.
Тя покорно му позволи да я заведе при одеялата си. Отначало се държеше срамежливо в обятията му, но с всяка негова целувка той долавяше не само нарастващото полово напрежение, но и сила, едно странно тъмно чувство, което се надигаше някъде от дълбините му и го заливаше, докато накрая стана дори по-силно от половата страст. Силата растеше и тя реагираше на нея, стенейки в обятията му при всяка ласка. Накрая му хвана ръката.
— Нямам време да си свалям роклята. Просто я запретни, и то веднага. Моля те, а?
Щом свършиха, тя го целуна за последен път и му призна искрено, че би искала да остане цяла нощ, а сетне побърза да се върне при ревнивия си мъж. По това време Перин беше толкова изтощен, че се зарадва, когато тя си отиде. Падна върху одеялата, впери поглед в странната, изпълнена със светлини тъмнина, която се въртеше бавно около него. Опита се да затвори очи, но чувството за движение продължи, при това толкова силно, че изпита желание да повърне и побърза да ги отвори. Усещаше как по гърба и гърдите му се стича студена пот, а треперещите му устни са обезкървени и студени. Понечи да стане и да потърси помощ в кръчмата, но разбра, че не би могъл да слезе по стълбата, без да си счупи врата. Можеше само да лежи, стиснал сеното под себе си, и да се моли да не умре.
Паниката го заливаше с плисък като бурно море вълнолом. Спомни си за деомереца, който отведе Джил — за човека, който го подиграваше, а накрая добави и една последна обида: трябва да спреш да крадеш жени и коне или това ще те убие. Тогава Перин сметна, че някой вбесен съпруг ще го убие или нещо подобно, но сега осъзна истината. Нещо му имаше, нещо много сериозно му имаше и той не знаеше какво е то. А дали деомерецът знаеше? Би ли му помогнал, ако знаеше? Не беше много вероятно, съдейки по изпълнените с омраза думи, които човекът му каза в лицето. Мислите му се въртяха ли, въртяха като объркан брътвеж; накрая заспа, срина се в тъмнина без сънища.