— Шът, шът, малкия ми. Скоро ще дойде Невин.
Той кимна, сетне се загледа към небето, устата му се гърчеше от болка. Челото над окото му беше срязано и от него струеше кръв; виждаше, че левият му крак е счупен, вероятно на няколко места. Но тя разбра, че може би най-тежките поражения са вътрешните — там, където нямаше как да помогне никакъв хирург, дори и Невин. Можеше само да чака и да се моли на боговете, докато старецът не се появи в галоп, а зад него трополеше каруца. Невин скочи от коня и изтича.
— Жив ли е?
— Почти.
Ловиан се отдалечи, за да не му пречи и остана с ескорта край пътя, а Невин се залови за работа, изправи крака и надве-натри го шинира. Видя го да клати глава и да ругае под нос, докато прокарваше дългите си грациозни ръце по тялото на Рийс, и сърцето й изстина. Накрая той повика каруцаря, за да вдигнат двамата гуербрета и го положат в каруцата. За свой късмет по това време Рийс беше загубил свяст. Ловиан се качи при него и сложи окървавената му глава в скута си. Невин я гледаше и в сините му като ледени блокчета очи не се четеше нищо.
— Искам жестоката истина — рече Ловиан. — Ще умре ли?
— Е, милейди, просто не зная. Негова светлост е наистина много здрав мъж и ще се бори за живота си, но нещата са твърде сериозни. По-слаб човек щеше вече да е умрял.
Потеглиха бавно към Аберуин, за да се друса колкото се може по-малко каруцата с наранения мъж. В съзнанието си Ловиан непрекъснато се връщаше мислено към нещастния случай. Защо се беше подплашил конят? По пътя не минаваше дори и мишка. Случилото се беше като деомер. Внезапно се вцепени и повика Невин, който яздеше малко зад тях. Той подбутна коня си и тръгна до нея.
— Невин, случи се нещо изключително странно.
— Войскарят, когото сте изпратили да ме повика, каза същото, милейди. Мога ли да предложа да обсъдим въпроса насаме?
— Разбира се — тя усети как страхът я стегна за гърлото. Очевидно старецът се съгласяваше с внезапното й прозрение.
Мадрона, жената на Рийс, ги посрещна на портите. Гъвкава и руса, тя беше някак безлично хубава, но сега лицето й носеше белега на желязна воля. Ловиан се възхити от снаха си, която беше искрено привързана към своя съпруг.
— Стаята му е готова — рече Мадрона. — Лошо ли…
— Лошо, наистина, но не е свършен. Двете с теб ще го изправим.
Докато войскарите носеха Рийс към стаята му, Ловиан отиде в апартамента си, свали напоената с кръв рокля и се изми внимателно. Облече чиста дреха, сдържана, от сив лен, сетне се погледна в огледалото. Лицето, което видя там, сякаш се бе състарило с години за една сутрин. С болка отбеляза дълбоките гънки, които разсичаха бузите й, и зашеметения, почти безжизнен израз в очите.
— О, Богиньо, нима ще погребвам още един син?
Остави огледалото и се обърна, съзнавайки, че въпреки изкуството на Невин и неговите билки точно така ще стане. Но не можеше да заплаче. Спомни си деня, когато преживя това с втория си син, нежния Ейдри, който беше навършил само шестнайсет години. Донесоха го завит в одеяло и вързан на собствения му кон, убит в сражение редом с баща си. Стоеше в двора и гледаше как войскарите срязват въжетата и го свалят, но не си позволи дори една сълза, защото знаеше, че бойният отряд гледа и ако бе допуснала да се разплаче, щеше да се разкрещи като луда. Сега се чувстваше по същия начин. Колкото и да я вбесяваше Рийс, той си оставаше първородният й син.
Отметна глава, напусна стаята и слезе в голямата зала. Откъм страната на войскарите мъжете пиеха упорито и малко приказваха, дори и десетимата от собствения й отряд, които беше довела като ескорт. Когато мина покрай тях, направи знак на своя капитан Кълин от Кермор. Той побърза да дойде до почетната маса и коленичи до нея.
— Ще живее ли, милейди?
— Остава ми само да се надявам, капитане. Искам да изпратя бърз куриер до Дън Девери. Кралят трябва да бъде уведомен за това. Избери когото смяташ за най-подходящ и нека войскарят да се приготви.
— Разбира се, милейди, но е по-добре да отиде някой от войскарите на Рийс.
— От формална гледна точка сигурно си прав, но не мога да им заповядвам.
— Но, милейди, та вие сте регент сега.
— О, богове, наистина! Стана толкова бързо, че не съм и помислила.
— С всекиго би било така, милейди. — Той се поколеба, очевидно изпълнен със съчувствие, но трябваше да се съобрази със своя ранг. Накрая заговори отново: — Ваша светлост знае, че не съм бил съгласен с гуербрета в миналото, но ме боли, като гледам мъката ви.