— Нека лъжем пред бедната му съпруга — рече Ловиан. — Да й оставим мъничко надежда. Тежко е да останеш вдовица, след като си била съпруга само една година.
— Така е, съгласен съм. Освен това боговете могат да се намесят и да го оставят да живее. Имало е един-два случая, когато съм загубвал надежда, но пациентът се е възстановявал.
— Добре тогава — но уморения тон, с който го каза, подсказваше, че няма да си позволи такава надежда. — А какво мислиш за нещастния случай? Около коня и муха не бръмчеше.
— Така разбрах от онова, което ми каза вашият вестоносец. — Поколеба се, питайки се колко може да разкрие. — Не съм съвсем сигурен какво се е случило, но мога да направя някои предположения. Сигурно са убили бедното животно, за да не се мъчи?
— Така е. Войскарите ми обясниха, че е било в страшни мъки през целия път обратно до дъна, затова са му прерязали гърлото и са дали месото на един фермер наблизо.
— Съмнявам се, че щеше да ми каже нещо особено.
— Чакай, да не би да можеш да разговаряш с животни.
— Ни най-малко, милейди, уверявам ви. Но можех да направя едно-две неща и да преценя реакциите му. Е, както вече казах, от това положително нищо нямаше да излезе. Ето какво мисля. Повечето животни имат онова, което хората наричат второ зрение — с други думи, те виждат Дивите и няколко типа видения. Възможно е конят да е бил подплашен от злосторни Диви или от някакво видение.
— Видение ли? Имаш предвид призрак или нещо подобно, така ли?
— Нещо подобно. Но досега не съм чувал да се е говорело покрай речния път да има призрак или банши, а те обикновено са свързани с определено място.
— Не съм чувала да се говори и за други някакви видения по този път.
— Точно така. Според мен можем да заключим, че видението или Дивите, или каквото там е било, е съзнателно изпратено.
— Изпратено ли? — Лицето й пребледня.
— Точно така, милейди. Готов съм да се обзаложа, че някой е използвал деомер, за да се опита да убие сина ви. Кълна ви се, че когато го открия, той ще съжалява за деня, в който се е родил.
— Благодаря ти — говореше шепнешком, но беше спокойна, със студеното, горчиво спокойствие на воин, който оглежда бойното поле. — Казал ми беше, че зад лорд Кобрин и неговия бунт е стоял зъл деомер. Никога не съм си представяла, че ще стана свидетелка на кръвна вражда на деомер, но до това се свеждат нещата, нали? Първо се опитват да убият Родри, а сега успяха с Рийс. По някаква причина те мразят клана Мелуейд.
— О, богове, та вие сте права. А Родри е… — спря се в последния миг. Нямаше причина да я товари с истината точно в този момент. — … някъде по пътищата. Без съмнение войскарите на краля скоро ще го намерят. Боговете знаят, че те сега имат повече от всякога причини да го търсят.
Ловиан кимна, вперила поглед в чинията си. Невин стана и отиде при огъня. Налагаше се още веднага да съобщи на Саламандър, че не може да дойде в Кермор. Трябваше да направи всичко, на което беше способен, за да запази Рийс жив, докато кралят реши да върне Родри и да го възстанови за наследник на Аберуин. Имаше и още нещо да предаде, мрачната истина, която беше проумяла Ловиан — че нещата са отишли много по-далеч от политиканстването на елдидските лордове. Тъмният деомер беше повел война с клана Мелуейд.
На краля му избелваха косата. Лалин Втори, върховен крал на цяло Девери и Елдид, седеше насред собствената си стая на ниска пейка, по която бяха изрязани борещи се двукраки дракони, а кралският бръснар нареждаше пешкири по раменете на Негово величество. Като чест, съответстваща на високия му ранг, на Блейн беше разрешено да коленичи до краля и да държи сребърния поднос с принадлежностите. Той се опитваше да остане насаме с Лалин, откак Мадок дойде да му съобщи вестите, но сред цялата церемониалност, която заобикаляше монарха, това не беше никак лесно. Макар и кралят искрено да желаеше да чуе какво има да му каже, това беше първата възможност, която им се отдаде за цялата вечер.
Бръснарят започна да маже мократа коса на Негово величество с вар от дървена купа. Скоро Лалин щеше да заприлича на един от великите герои от времето на Зората, с лъвска грива от корава, сресана назад коса, която добавяше още височина към шестте му стъпки. Тази прическа беше кралски прерогатив и, както отбеляза Негово величество, кралска досада.
— Дяволски късметлия си, Блейн, нали? Виж как страдаме и се радвай, че си се родил син на гуербрет.
— Радвам се, че съм такъв, Ваше величество.