— Ще правя. Всичко, което кажете, милорд. Кълна ви се в честта на Вълчия клан и боговете на моя народ.
— Добре. Помни това по време на пътуването си за Елдид.
— Там ли отивам? Вие казахте, че няма…
— Казах, че няма да оставя Кълин да те докопа. Там има друг човек, който много държи да си поговори с теб. Вуйчо ми.
III
По онова време Кермор все още не се беше разраснал до мястото, където се сливат реките Гуармейл и Бел. Там имаше малко селце — Дейвер, което се състоеше от около четирийсет къщи и два дървени пристана, с няколко хана — да обслужват пътниците, които не биха успели да стигнат до Кермор преди падането на нощта. Кралската галера спря там привидно да купи пиво, но всъщност за да остави Джил на брега. Тъй като Саламандър носеше писма за гуербрета, той веднага щеше да бъде забелязан като важен човек в града. Тя обаче искаше да зададе въпроси на хора, които не биха желали да имат нищо общо с никого, дето да е свързан с Негова светлост и неговите стражници, затова трябваше да влезе сама.
Носейки старото седло и поводи, които купи от Дън Девери специално за целта, натоварена и с багажа си, тя изигра голямо представление, куцайки и псувайки на влизане в селото, сякаш е трябвало да върви дълго време с ботушите си за езда. Когато стигна до прашното открито място, което служеше за селски мегдан, видя двама безделници, седнали в сянката на една върба.
— Какво се е случило, сребърен кинжал? Да не си загубил коня?
— Точно така. Счупи си крака на около пет мили северно от тук. Има ли в селото някой, който може да ми продаде друг? В името на всички възможни богове, надявам се никога да не ми се налага да ходя толкова много.
Тъй като конете представляваха лукс, който не можеха да си позволят, селяните злобничко се засмяха, но един от тях махна с ръка в южна посока.
— Опитай в големия хан край пътя за Кермор. Понякога старият Мат има един-два излишни коня в конюшнята си.
— Благодаря ви. Между другото, да сте виждали друг сребърен кинжал да минава напоследък оттук? Търся един мой приятел, той е от Елдид, но представа нямам под какво име пътува сега.
Двамата се спогледаха.
— А бе, както виждам, и ти си сребърен кинжал, така че въобще не смятам, че ще направя някаква беля, ако ти кажа. Преди два дни оттук мина елдидец, който се наричаше Адорик. Имаше кинжал в пояса си.
— За какво го търсят? — намеси се вторият.
— Да пукна, ако зная. На такива като мен войскарите на гуербрета не казват какво знаят. — Джил сви рамене, доколкото можа под целия си товар. — Е, ще вървя. Ще ми се счупи гръбнакът.
Докато куцукаше, тя си мислеше, че Родри трябва да е похарчил много сребро по пътя си дотук, за да накара местните хора да си държат езика зад зъбите. Дори и при това положение беше много странно, че никой от онези, които е срещнал по пътя си, не е казал на хората на гуербрета истината, след като човекът, който им е дал парите, е потеглил. „Нищо чудно славата на сребърните кинжали да ги кара да са честни — предположи тя, — чисто и просто ги е страх, че ако не изпълнят своята страна на сделката, Родри или друг някой ще се върне да им пререже гърлата.“
Намери без особени трудности големия хан и стария Мат, а и той наистина имаше кон за продаване, един доста добър кон с бели чорапки и бяло на гърдите. Пазари се достатъчно дълго, за да звучи убедително, сетне плати с част от парите на Блейн и оседла животното. Напусна селото в бърз ход, но след като се отдалечиха достатъчно, тя остави коня да препуска в лек галоп.
След около час, малко преди залез-слънце, Джил стигна северните порти на града. Винаги, когато идваше в Кермор, я налягаше малко тъга. Родителите й бяха родени и израснали там, а тя бе слушала за него цял живот, затова й се струваше, че би трябвало да бъде и нейно родно място. „Само че аз нямам родно място“, помисли си Джил. Сега, повече от всеки друг път, имаше причина да се чувства напълно непозната, защото деомерът влизаше в града заедно с нея. Осъзна, че колкото и да се бори срещу собствената си деомерска способност, тя вече я беше превърнала в чужденка сред своите хора и устните й се извиха в горчива усмивка. Освен всичко друго това я поставяше в опасност. Докато водеше коня си по тесните, виещи се улици, през групи от просяци, тълпи от търговци и граждани, много добре съзнаваше, че ще е страшно лесно за някого да се промъкне зад гърба й и да забие кинжал в ребрата й. Вървейки към пристанището, непрестанно се оглеждаше.
Това беше може би причината да види старицата. Тъкмо когато пресичаше пазарния площад, една каруца, натоварена със сено за конете на гуербрета, взе малко остро завоя и се прекатури, като запуши улицата. Псувайки, каруцарите се вдигнаха от калдъръма, хората, които вървяха зад тях, се струпаха в безпорядък, а един благородник на кон започна да крещи на всички моментално да му се махат от пътя. Джил обърна коня си и започна да се промъква назад покрай постройките. Изведнъж усети, че я наблюдават и рязко се извърна. Сивокоса жена с черната забрадка на вдовица седеше на ниска стена с пазарска кошница в полите си. Макар и много пъти кърпена, простичката й синя рокля беше чиста, вързана с внимателно надиплена фуста. Тя гледаше така напрегнато към нея, че Джил неволно хвана дръжката на меча си. Старицата се сви.