— Извинявай, момче. Напомняш ми някого, когото сякаш съм познавала.
— Няма нищо, добра жено.
Отпред тълпата се разчисти и започна да се разпръсва. Джил побърза да мине през отворилата се пролука, но се закова на място. Този глас — гласът на старицата — о, богове, той звучеше познато! Но на кого приличаше? На майчиния й. Псувайки под нос, Джил накара коня да се обърне сред тълпата и си проби път до стената. Старицата вече я нямаше. Претърси в продължение на двайсетина минути района около пазарния площад, но така и не зърна жената, която би могла да е нейна баба. Усети как очите й се пълнят със сълзи, раздразнена ги изтри, сетне се насочи към пристанището. Родри — и деомерът — бяха по-важни от собственото й семейство.
Непосредствено около керморското пристанище се простираше кварталът, наречен Дъното, който представляваше гъста плетеница от тесни улички, мръсни магазини, бардаци и кръчми, все предназначени за моряците, или може би е по-добре да се каже предназначени да ги ограбват. Джил търсеше информация, която можеше да получи от Дъното, но нямаше намерение да прекарва нощта там. На безопасно разстояние, нагоре по течението на реката, в сив, но почтен район със складове и къщички на докери, намери хан на име Капстан, който се ползваше с добра слава сред сребърните кинжали, или поне с толкова добра репутация, колкото можеше да има един хан на сребърни кинжали. Джил настани коня си във воняща барака с продънен покрив, докато плешивият, кривоглед ханджия се чешеше и гледаше, без да посегне да й помогне.
— Дяволски млад си да имаш кинжал.
— Тебе какво ти влиза в работата? — Джил положи ръка върху дръжката му.
— Нищо, нищо. Можеш да имаш самостоятелна стая, ако искаш, момчето ми. По това време на годината няма много посетители.
— Готово.
Стаята представляваше мъничък клин на втория етаж, с разкривени капаци на прозорците и сламеник на пода.
Тя го изрита настрана и се разщъкаха раздразнени пълчища от дървеници. Стовари багажа си в ъгъла, сетне си тръгна, затваряйки с катанец вратата зад себе си. Дългото и тясно помещение на кръчмата беше тъмно и опушено, но масите и сламата по пода — сравнително чисти. Джил влезе наперено, стараейки се да изглежда колкото се може по-мъжествена, и си взе половиница пиво. Рано или късно някой щеше да разбере, че е жена, ала тя предпочиташе това да стане колкото се може по-късно. Тъй като улучи точно времето за вечеря, кръчмата беше препълнена с моряци, които харчеха заплатите си, подпомагани от няколко момичета, наоколо бяха седнали амбулантни търговци и тук-там мъже, по чието облекло не можеше да се определи какви са по професия, но по всяка вероятност бяха крадци. Кръчмарят посочи към огнището. Там една дебела жена се въртеше около котела.
— Тази вечер имаме говеждо яхния, сребърен кинжал.
— Хубаво.
Джил вдигна половиницата си за поздрав и се отдалечи, заставайки с гръб към стената. Беше отпила само няколко глътки пиво, когато чу някой да вика в двора на хана. Кръчмарят изтича до прозореца.
— О, богове, това са от войскарите на гуербрета! Идват насам.
Неколцина от клиентите се изпариха през задната врата още преди мъж в ризница да блъсне предната врата и да влезе. Трима мъже с мечове, облечени в тъмночервени бриги, влязоха и притиснаха ханджията.
— Горе има ли още клиенти?
— Не зная да има. Чакайте, какво означава всичко това?
— Търсим някого, това е всичко — единият от мечоносците се обърна и започна да разглежда тълпата. — Вече минахме през цялото Дъно. Човек може да се обзаложи, че не бяхме съвсем добре дошли, но минахме навсякъде. Ей, ти, сребърен кинжал! Ела тук!
Джил се приближи толкова бавно и нагло, колкото можеше да си позволи.
— Как се казваш, момче?