Джил изруга под нос.
— Е, добри ковачо, ако видиш отново Родри, в името на всички богове, му кажи да отиде при гуербрета. Каквото и да си мисли, не е обвинен в никакво престъпление. Кажи му, че жената, която търси, се намира под покровителството на Ладоик.
Сега беше ред на ковача да ругае.
— Да знаех, щях да съобщя на хората на Негова светлост! Но според онова, което ми каза Родри, са го обвинили, че е отсякъл нечия глава и проклет да бил, ако оставел неговата да отсекат, затова излъгах, разбира се, за да му помогна.
— Много почтено от твоя страна. — Джил го каза съвсем искрено. — Но така е станало. Не ти ли се струва много странно, че всеки човек в рана го търси, а досега не са го намерили?
— Трябва да е заминал, поне така предполагам…
— Може би. Нека предположим обаче, че искаш да наемеш две момчета да отстранят някого. При кого би отишъл в Дъното?
— Разбирам какво искаш да кажеш — ковачът пое въздух през стиснатите си зъби няколко пъти, мислейки. — Защо толкова много се интересуваш от него?
— Приятел ми е. Заедно ни наемаха на два пъти. Ако му се случи нещо, искам да отмъстя за него, така би направил всеки сребърен кинжал. — Тя извади два сребърника от кесията, която висеше на пояса й. — Ще платя за информацията.
— Няма да ти взема парите, защото не зная нищо със сигурност, но съм чувал, че в Дъното имало кръчма, наречена „Червеният мъж“. Казват, че ако попиташ както трябва, там можеш да наемеш човек да ти свърши всякаква работа.
— А ако не знаеш как да попиташ?
Ковачът се усмихна и безмълвно направи жест, който означаваше как нож прерязва гърлото му.
Джил излезе от работилницата и прекара известно време, скитайки по улиците, за да планира посещението си в Дъното. И без предупреждението на ковача схващаше много добре, че човек не може просто да нахлуе там и да започне да задава въпроси. Намери малко открито място край обществен кладенец и седна на дървена пейка да помисли. Дори обитателите на Дъното се страхуваха от сребърните кинжали, които отмъщаваха за всеки убит член на своя отряд. От друга страна, ако решат, че е тръгнала да отмъщава за Родри, може би щяха първо да я ликвидират, а сетне да се тревожат за отмъщението на сребърните кинжали. Но, разбира се, Родри не беше мъртъв. Внезапно осъзна, че има ход в тази гадна игра — той не беше мъртъв и Дъното го знаеше. Щом им дадеше да разберат, че и тя го знае, правилата щяха да се променят.
Упъти се към Дъното, но се отклони от пътя си, за да мине през една сарашка работилница, която беше зърнала на идване. Намери собственика й седнал с подвити под себе си крака на масата. Около него се въргаляха парчета от дисаги, които съшиваше. В ъгъла на помещението мръсно дете на три години си играеше с две кутрета, от задната стая се носеше мирис на готвено и се чуваше плачът на бебе. Занаятчията вдигна поглед.
— Аха, мога ли с нещо да съм ти полезен, момче?
— Без съмнение. Искам да купя къс жакет.
— Хубаво. Ще ти взема мярка и ще е готов след около три дни.
— Имам нужда от него сега.
Майсторът остави настрана онова, над което работеше; сетне много бавно и много внимателно, сякаш се боеше, че тя всеки миг може да изтегли меча си и да го съсече, слезе от масата.
— Нямам време да чакам, сарачо.
— Е, хубаво, щом не държиш да ти е по мярка. Имам един, който правя за сина на воденичаря, а той е горе-долу колкото теб.
— Дай да го видя.
Майсторът отиде отзад, като по пътя прибра детето и кутретата със себе си. След известно време се върна с тежък кожен жакет без ръкави, който имаше метални габъри и от двете страни. Опита го върху ризата си. Беше й малко тесен, но щеше да свърши работа. Хвърли шест сребърника на масата, около два пъти повече, отколкото струваше дрехата, и излезе навън, оставяйки зад себе си треперещия сарач. Отиде с жакета в един обществен клозет и го сложи този път под ризата, като го пристегна силно, за да си сплеска гърдите. Дереше я, но пък щеше да й предпази ребрата от някой случаен нож. По-добра защита не можеше да измисли, тъй като хората на гуербрета не обичаха да виждат граждани, облечени в доспехи по улиците на града. След това продължи към Дъното.
В слънчевата сутрин тесните мръсни улици бяха почти пусти. Група крещящи деца играеха на хокей с криви пръчки и скъсана кожена топка; няколко жени с кошници за пазар минаха бързо покрай нея, упътени към рибаря долу край кейовете. Видя в един вход да се препича белокос просяк без ръце. Приближи се, без да бърза, до бившия крадец и пусна сребърник в дървената купа до него.