— Къде се намира кръчмата „Червеният мъж“?
— Не е добро място, момче.
— Изглеждам ли ти като приятен мъж?
Той се засмя, като разкри кафяви остатъци от счупени зъби.
— Добре тогава, продължавай по тази улица, докато стигнеш до работилница за щавене на кожи. Вонята ще те води. Тогава заобиколи покрай работилницата. Ще видиш табелата на „Червеният мъж“ надолу по уличката вляво.
Джил продължи, но вече съвсем нащрек. Тук-там виждаше как някой открехва съвсем леко кожата, спусната върху прозорец, или фигура да се мярка в отворена врата. Подозираше, че старият крадец вече е натоварил някое дете с ролята на вестител и го е изпратил към кръчмата със съобщението, че натам се е упътил сребърен кинжал. Под тежкия жакет тя се потеше, но беше изключително щастлива, че го има. Ако враговете им искаха, биха могли да я убият тук, на улицата, и никой нямаше да си даде труда да се намеси. И отново се запита, какво ли е станало с Родри, дали войскарите на гуербрета не са били подведени да минат точно покрай мястото, където са го държали скрит. В този свят на стиснатите устни всичко беше възможно.
С изненада установи, че „Червеният мъж“ беше чиста кръчма, с прясно варосани стени и пометен калдъръмен двор. На дъсчената табела, която висеше отпред, се виждаше яркочервен, съвършено гол великан, с огромна ерекция, застанал на върха на планина, с по едно изкоренено дърво във всяка ръка. Рисунката беше някак дразнеща, една непостигнала целта си мръсотия. Влезе и установи, че полукръглото помещение на кръчмата е също чисто, с прясна слама на пода и измити маси. Всички капаци бяха затворени и затова вътре беше тъмно, ако не се смяташе светлината от огнището, където окъсан кухненски прислужник въртеше нанизани на шиш пилета. На една маса седяха половин дузина мъже; останалите бяха празни. Близо до огнището някакъв човек хъркаше високо, проснат върху сламата, а две кучета се бяха сврели зад гърба му.
Кръчмарят, който излезе да я посрещне, беше бардекец, мускулест черен мъж, чието лице и ръце бяха покрити със стари белези, до един дълги, тънки прорязвания от някакъв остър нож.
— Тук не идват много сребърни кинжали, момче.
— Предполагам, прекалено си изискан, за да обслужваш такива като мен.
— Не съм прекалено изискан, само прекалено предпазлив. Добре си дошъл да пийнеш, но не много. Виж какво, сребърен кинжал, знам ви какви сте. Две половиници, три — всичко е наред и няма беда. После още една и нещо прещраква. Стават побоища, кръв цапа хубавите ми стени, има труп на чистия ми под. Ще ти сервирам две половиници, не повече. Съгласен ли си?
Джил забеляза, че мъжете на масата слушат, а ръцете им са близо до дръжките на мечовете. Тя им отправи нагъл поглед, сетне се обърна към кръчмаря.
— Съгласен съм. Дай ми половиница тъмно.
Джил намери маса, където можеше да седи с гръб към стената, и мислено отбеляза положението на всеки прозорец и врата. Когато кръчмарят й донесе пивото, вдигна във въздуха един сребърник.
— Търся някого — някого, който сякаш е изчезнал.
Очите на кръчмаря започнаха да се стрелкат ту на една, ту на друга страна. Мъжете на другата маса се приведоха напред и се заслушаха.
— И един друг го търси — продължи тя. — Обзалагам се, че знаеш за кого говоря.
— Родри от Аберуин.
— Точно така. Имам да уреждам сметки с лъжливото копеле. Не давам и свинска пръдня защо го търси гуербретът. Нека Негова светлост го обеси, след като аз свърша с него.
Кръчмарят я огледа проницателно и кимна, приемайки версията й.
— Радвам се, че не съм на мястото на Родри, с такъв като теб по петите ми. Какво те кара да мислиш, че зная нещо за него?
— Готов съм да се обзаложа, че не знаеш нищо повече от името на човека, който знае повече.
— Гледай, та те търсят този Родри навсякъде, а така и не могат да го намерят. Забрави за него. Не можеш да върнеш човека от мъртвите, за да го убиеш втори път.
— Мъртъв ли? — точно на този момент беше разчитала и сега се поспря, за да му се усмихне криво, грозно. — Хайде, приятел. И двамата знаем, че не е така. Нещата се разчуват.
Той се поколеба, тъмното му лице стана леко пепеляво от искрен страх. От другата маса стана едър човек с кестенява коса, измъкна се от пейката и се приближи, без да бърза. Присвитите му очи не разкриваха нищо от онова, което би могъл да мисли. Имаше най-големите ръце, които Джил бе виждала — огромни мечешки лапи, които приличаха на сопи.