Никой не приветства перспективата да напуснат родината и да тръгнат към чужда страна, но и не изяви някакво несъгласие. Карадок изчака да види дали има недоволни, после сви рамене и вдигна ръка.
— Ковачът Ото ще ни срещне на пътя с каруца. Ходом… марш!
Отрядът се обърна безукорно и започна да излиза в колона по двама през портата на дъна, придружен от дрънчене на такъми. Като признак на уважение към един бард Мадин яздеше до Карадок в челото на колоната. През следващите няколко дни, докато отиваха колкото се може по-бързо на югозапад, той имаше богата възможност да изучава новия си водач. Най-голямата загадка, която дразнеше бардското му любопитство, беше дали Карадок е благородник, или не е. Понякога, когато капитанът обсъждаше някой аспект на кралския закон или даваше заповеди с властна категоричност, Мадин беше убеден, че сигурно е по-млад син на лорд. Но ставаше ли дума за пари, той притежаваше всичката алчна хитрост на стара селянка — отношение, което никога не би придобил сред благородниците. Случваше се в разговор Мадин да направи намек или почти да формулира въпроси за миналото, но Карадок не се хващаше на въдицата. Когато се настаняваха на лагер за през нощта, Карадок се хранеше сам, като лорд, а Мадин споделяше огъня с Ейтан и малка тълпа Диви. След като яздиха около седмица, отрядът пресече Авер Требик на място, което се намираше на около сто мили западно от Дън Девери. Карадок нареди бойците да бъдат в доспехи и готови за неприятности. Той изпрати пред основната група предни постове и разузнавачи, защото приближаваха границата между територията, държана от Кермор, и тази от Кантрей. Предпазните мерки дадоха доста странен резултат. На втория ден, когато най-накрая приближаваха до границата с Елдид, отрядът спря за обедна почивка на ливада, която не беше виждала рало или стадо. Когато смениха предните постове, те доведоха със себе си пътник, богато облечен невъоръжен мъж, с красив кон и елегантно товарно муле, очевидно отгледано от най-добри специалисти. Мадин се изненада, че бедният глупак е оцелял толкова дълго време, без да бъде обран. Младежът със светла като пясък коса изглеждаше така ужасѐн, че според Мадин през главата му минаваха същите мисли.
— Казва, че идвал от Дън Девери — обясни боецът от предния пост. — Затова го доведохме — може да носи интересни вести.
— Добре — рече Карадок. — Виж какво, млади човече, няма да ти прережем гърлото, нито пък ще те ограбим. Ела да хапнеш с мен и Мадин.
С възможно най-нелюбезно възклицание странникът огледа добре въоръжения отряд, сетне въздъхна примирено.
— Така и ще направя. Името ми е… ъ… Клейд.
Карадок и Мадин потиснаха усмивките си при тази очевидно нескопосна лъжа. Когато непознатият слезе от коня, Мадин забеляза, че кракът му е деформиран по рождение и, както изглежда, го болеше след толкова много дни езда. Докато се хранеха заедно с питки и сирене, така нареченият Клейд им каза, че не знае много за придвижването на войски около Свещения град. В момента слуховете били, че северните сили имали намерение да нанесат силен удар по източните граници на керморското кралство.
— Ако това е вярно — рече замислено Карадок, — няма да ни е трудно да намерим някой да ни наеме в Елдид. Вероятно елдидският крал ще иска да използва случая да нападне Пирдон.
— Охо! — възкликна Клейд. — Значи сте наемен отряд. Е, добре, това ми носи облекчение.
— Така ли? Повечето хора биха помислили обратното. — Карадок поклати глава, сякаш напълно смаян от наивността на това момче. — Добре де, кой те гони? Спокойно можеш да ми кажеш. Паднал съм много ниско, момче, но не и дотам да предам човек заради наградата, която дават за главата му.
Клейд започна с голямо внимание да рони питката си на дребни трошици.
— Не е необходимо да ми казваш, ако не искаш — рече малко след това Карадок. — Но помисли дали не искаш да пътуваш с нас. Ще си в много по-голяма безопасност. Да ти се е щяло някога да видиш Елдид?
— Там се опитвах да стигна и си напълно прав за това, че ще е много по-безопасно. В живота си не съм въртял меч. Аз съм… ъ… учен.
— Чудесно. Може да ми се наложи да пиша писмо някой ден.
Клейд успя да се усмихне едва-едва на шегата, но лицето му остана мъртвешки бледо. Когато обаче отрядът потегли, той тръгна с тях, яздейки сам зад каруцата на Ото. Когато се разположиха на лагер за през нощта, Мадин се съжали над него и му предложи да сподели огъня им. Клейд донесе храна от натоварените на мулето торби, но почти не хапна, а само седеше и гледаше как Ейтан лъска меча си. Сетне, след вечеря, Карадок дойде при тях да поприказват, но Клейд не рече почти нищо, докато капитанът и бардът разговаряха небрежно за онова, което смятаха да правят в Елдид. Но накрая при една пауза той проговори.