— Копеле — рече Карадок. — Ако не ме беше наел да го заместя, трябваше той да поведе атаката и попиканият му лорд го знае.
— И щеше да е мъртъв — обади се Мадин. — Той не е и наполовина колкото тебе опитен в боя.
— Не ласкай капитана, паленце бардско такова, но като хладна, справедлива оценка, ти си съвсем прав.
След като прекара още ден-два на легло, Мадин се почувства достатъчно добре да слиза за вечеря в голямата зала. Карадок и бойците му седяха заедно колкото се може по-далеч от бойния отряд и пиеха много, без да кажат нещичко дори помежду си. От време на време Карадок се опитваше да се пошегува с деморализираната си глутница, но беше трудно да му се усмихне човек в отговор. Когато Мадин се почувства прекалено уморен да седи, капитанът му помогна да се прибере в казармата. Ото беше вече там и на светлината на един фенер заплиташе пръстените на скъсана ризница.
— Доста мислих, ковачо — обърна се към него Карадок. — Помниш ли нашата шега за сребърните кинжали? Имаме доста допълнителни пари. Ще ни стигнат ли да ни направиш?
— Може би, но как мога да работя с метала на път?
— Ще останем тук поне седмица, а ако Мадин и Стевик стенат и пъшкат като умиращи, можем да измъкнем още една. В дъна има работилница и ковачът казва, че била добра.
Ото помисли, като разчесваше брадата си с разкривени пръсти.
— Трябва ти нещо, за да ободриш мъничко момчетата — рече накрая джуджето.
— Трябва ми, а ако става въпрос за това, и моят собствен дух има нужда от малко подкрепа. Сребърен кинжал е хубаво украшение за един мъж. — Карадок замълча и дълго гледа в огъня. — Идва ми нещо на ума. Знаеш ли, че този отряд ще оцелее? Ще оцелее, когато стане най-гадната глутница от копелета с черни души, каквито са виждали в Елдид, и когато стане въпрос на чест да си сребърен кинжал, е, искам да кажа чест за определен тип човек. Човек като нашия Ейтан. Той е най-коравият и най-отдаденият на смъртта боец, когото съм виждал. Не бих се скарал с него. Никога не ми се е щяло да свърша с прерязано гърло при сбиване.
Мадин се стресна до дъното на душата си. Осъзна, че Карадок е прав за Ейтан; старият му приятел вече нямаше да е човекът, който се смее и шегува, който решава всички дребни проблеми на бойния отряд на Кантрей. Като мислеше за това, го болеше повече отколкото от спуканите му ребра.
— Когато пречупиш човека, така че нищо да не остане от него, той се превръща в животно — продължи капитанът замислено. — А ако му дадеш нещо, за което да живее, отново се превръща в мъж, и то корав като острието на меч. Такива момчета искам и те ще живеят за сребърния кинжал. — Изведнъж се усмихна и хирейдът му се разсея. — Охо, и как ще ни молят някой хубав ден да го придобият, но — в името на всеки корав завит косъм на задника на Адовия властелин — ще трябва да го спечелят. От какъв метал имаш нужда, Ото? Утре слизам в града да видя дали мога да ти купя.
— Няма такива работи! Ще ми дадеш парите и ще видим дали мога да намеря онова, от което имам нужда. Никой няма да научи формулата за тази сплав — и да пукна, ако стане друго.
— Е, нека бъде твоето, но искам по един кинжал за всеки от хората и, да речем, още пет за нови попълнения — ако намеря достойни за тях, разбира се.
— Тогава веднага ще се заема — изведнъж Ото се ухили и това беше първата усмивка, която Мадин виждаше на лицето му. — Ах, как добре ще се почувствам да топя и да смесвам отново.
Ото удържа на думата си. Първата му работа на сутринта беше да подкупи ковача на лорд Мейноик да му позволи да използва ковачницата на дъна, сетне слезе в града с каруцата си. Върна се късно същия ден с най-различни тайнствени и тежки пакети и не позволи на никого да му помогне, дори и да разтовари. Същата нощ се затвори в ковачницата и остана там цяла седмица, и ако въобще спеше, то спеше до работата си. Веднъж посред нощ, когато Мадин слезе на двора, за да иде до нужника, чу ударите на чук откъм ковачницата, а през прозореца видя да свети червена светлина.
На сутринта, когато кинжалите бяха готови, Карадок реши, че е време да напусне дъна на Мейноик. От една страна, Мадин и Стевик бяха оздравели, а от друга — той искаше Ото да покаже своето дело някъде, където няма да задават неудобни въпроси. След едно последно прощаване с лорда отрядът оседла и потегли, но бяха изминали едва половин миля надолу по пътя и вече свърнаха, за да излязат на бавен ход на една ливада, където образуваха неправилен кръг около ковача и каруцата му.