— Извади ги, Ото — нареди Карадок. — Слезте от конете, за да виждате добре.
Бойците се струпаха наоколо, а Ото разопакова — горд, но донякъде уморен — голяма кожена торба. Наредени в слама, там лежаха кинжалите — по един за всеки от тях, красиви оръжия с острие, което блестеше като сребро, но беше по-твърдо и от най-добрата стомана. Мадин не беше боравил с оръжие или сечиво, което да е толкова остро.
— Няма да трябва да лъскате тези неща — обади се Ото. — Те не потъмняват, дори и от кръв. А ако някой от вас иска да му се гравира някакъв знак или девиз, ще го направя, но ще ми платите по един сребърник за работата.
— Става да срежеш гърло с него, а? — подхвърли Ейтан на Мадин.
— Дяволски прав си. Досега не съм харесвал толкова друг нож.
Тържествено, тъй както жреци изпълняват обред, бойците извадиха старите си ками и ги замениха с новите. Карадок сякаш не следеше внимателно какво става, гледаше небрежно и с полузатворени очи, но Мадин добре знаеше, че преценява въздействието на жеста. Бойците се усмихваха, удряха се един друг по гърбовете и стояха изправени, а духът им беше по-висок отколкото от много дни насам.
— Е, добре, значи. Сега всички сме сребърни кинжали, момчета. Едва ли означава твърде много, освен че се бием като кучи синове и печелим парите, с които ни наемат.
Отрядът го приветства, нищо че беше само жалък остатък от предишния. Когато възседнаха отново, бойците се строиха по своя инициатива в стегнат военен ред и потеглиха в тръс към Каминуейн, където Карадок им беше обещал един свободен ден, преди да започнат да търсят кой ще ги наеме отново. Близо до западната порта откриха хан, който беше достатъчно голям, за да ги подслони всичките, но мършавият, треперещ ханджия съобщи, че нямал място.
— Както гледам, конюшнята е празна — каза Карадок. — Ще ти платим съответната цена.
— Ами ако ми съсипете хана? Тогава скапаните пари няма да ми свършат голяма работа, нали?
— Какво ще речеш, ако го съсипем без преди това да сме ти платили?
Ханджията закърши ръце и застена, но бързо отстъпи. Наистина се оказа, че има посетители, при това немалко, та се наложи Ейтан и Мадин да споделят тясна стаичка, свряна под покрива. Докато обядваха в кръчмата, всички бойци говореха само за жени. Карадок раздаде онова, което беше останало от надниците им, и го придружи със заповеди.
— Намираме се в град, който може някой ден отново да посетим, затова дръжте лапите си настрана от момичета, които не ви щат, а юмруците си — настрана от лицата на почтените граждани. Освен това не искам да чувам, че някой от вас е повръщал в градината на гражданин. Повръщайте в канавките и оставете дъщерите им на мира.
След като набързо пийнаха по чашка медовина, Мадин и Ейтан излязоха да се поразходят. Беше късен следобед и улиците бяха пълни с жители на града, които бързаха да си свършат работата. Те до един хвърляха по някой кос поглед към двойката наемници, сетне пресичаха улицата или свърваха по страничните улички, за да ги избегнат. Обиколиха без да бързат града, намериха малка кръчма до фурната и влязоха. Вътре нямаше почти никой, ако не се броеше момичето, което сервираше — русо, рошаво, с меко, кръгло лице и натежали гърди. Когато им донесе половиници с тъмна бира, тя се позавъртя с неопределена усмивка, отправена и към двамата. Не е зле, помисли си Мадин, а доколкото можеше да съди по хищническия поглед на Ейтан, той беше съгласен с него.
— Казвам се Друфа, а вие?
— Ейтан, а това е Мадин. Нямаш ли някоя приятелка хубава като теб, а? Бихме могли да седнем да поговорим.
— Да бе, да поговорим. И предполагам, че вие, момчета, се интересувате от една хубава игра на карноик или гуидбукл.
— Да нямаш някаква по-хубава игра предвид?
— Може и да имам. Зависи колко щедри ще бъдете.
Ейтан вдигна въпросително веждата си по посока на Мадин.
— А какво става с приятелката? — поиска да знае Мадин.
— Ами повечето от тях ще бъдат заети по това време на деня. Жалко, че не дойдохте вечерно време.
— Пъклото да го вземе, какво се маем? — рече Ейтан и сви рамене. — Защо просто не дойдеш с нас в хана? Имаме истинско легло, по-добро от плевня, и ще купим мях с медовина.