— Покрай брега на Кермор няма да намериш парченце желязо, добри ми човече. Нищо не минава на юг през бойните линии на Кантрей, а на нашия чудесен крал и още по-чудесните му бойни отряди им трябват подкови за скапаните коне, а също мечове и други подобни. Затова смъкват всяко парченце желязо, което намерят, дори и скапаната катарама на колана ти, а ако поискаш да ти ги платят, получаваш синини за отплата. — Спря, колкото да плюе в огъня. — Дори и палешниците на ралата са с бронз на върха и не орат така дълбоко, тъй да знаеш. Така че всяка година има все по-малко добиви, а скапаният крал събира все същите данъци.
— Разбирам. О, богове! Не съм си представял, че нещата са стигнали дотам.
— Само се питам колко по-далеч ще стигнат. Скоро ще трябва да си сложим златни панти на вратите на нужниците — ще бъде по-евтино от желязото — смехът му не беше никак весел.
Вечерта в хана надойдоха доста посетители. Щом се разчу, че Невин е билкар, той се сдоби с клиенти и устрои нещо като кабинет на масата в нишата на стената, настрана от ханджията. Когато свърши, до него се настани млад моряк на име Сакир, който си бе купил билки да облекчи тежкия си махмурлук. Настоя да поръча пиво, за да започне отново да развива същите симптоми.
— Ще останете ли за дълго в Дън Мананан, господине?
— Не, няма. Надявам се да намеря кораб, който отива в Морлин, на границата с Елдид, нали знаеш — достатъчно голям, за да вземе коня и мулето ми. Има билки, които растат само в тази част на кралството.
Сакир кимна, приемайки лъжата с доверието на невежата, и премисли въпроса.
— Хубаво, познавам човек, който плава с доста голям кораб на запад. Може би ще спре в Морлин.
— Ще спира там, така ли? А колко по-далеч на запад стигате по това време?
Сакир се сепна и съсредоточи вниманието си върху половиницата с пиво.
— Я, слушай какво — Невин сниши гласа си и започна да шепне. — Всъщност искам да стигна в Елдид и ще си платя за това. Възможно ли е такова нещо?
— Би могло и да стане. Почакай малко тук.
След около час се появи пълен мъж със сивееща коса, обут в карираните бриги на търговец, и се задържа на вратата на кръчмата, оглеждайки се, преди да пристъпи вътре. Когато Сакир му се обади, той се приближи бавно до масата, но внимателно наблюдаваше Невин.
— Сядай, Кабид — му каза Сакир. — В тази работа има пари.
Търговецът леко се усмихна и седна. Сакир се приведе през масата и зашепна.
— Този билкар има голямо желание да стигне до Елдид. Трябва му кораб, който може да кара добитък. Ти едва ли знаеш за някой такъв.
— Така — Кабид замълча, за да прецени Невин. — Пътуването е опасно, добри ми човече. Не мога да гарантирам нищо, ако ни хванат елдидски бойни галери.
— Аха, разбирам! — Невин беше убеден, че той самият може да гарантира, но естествено не би помислил да го каже на Кабид. — Да се промъкне човек през границата по суша обаче няма да е много по-безопасно, а пътуването трае дяволски по-дълго.
— Съвсем си прав. Какво ще кажеш, ако стигнеш направо на запад, току до Канобейн?
— Идеално! Точно там искам да отида.
— Е, добре тогава. Колко глави добитък имаш?
— Само един кон и едно муле.
— Хубаво, работата е лесна. Видиш ли, аз имам кораб за добитък, който спокойно побира сто глави, но на запад ще пътуваме празни.
— Като че ли започвам да разбирам. Намерил си един не съвсем патриотично настроен елдидец, който ти продава коне за керморската войска.
— Не е елдидец — Кабид се приведе по-близо и зашепна. — От Западняците. Да си чувал за тях? Те са странна пасмина. Подрязват ушите на бебетата си като на телета и говорят такова нещо, че да си счупиш езика, но отглеждат чудесни коне. А най-хубаво от всичко е, че страстно мразят елдидците, затова продават на добри цени и снабдяват с коне враговете на Елдид.
Невин се стресна. Знаеше, че елфите не забравят лошите си чувства, но се изненада, щом разбра докъде са стигнали.