— Който бяга от своя Уирд, намира го да чака на пътя, или поне така гласи поговорката — рече жрецът. — Но твоят изглежда необикновено бърз бегач.
След като прекара приятна нощ в чистата, удобна къща за гости, Невин се събуди в свят, обвит от сива мъгла. Тя се стелеше толкова гъста над острова и морето, че сякаш суша и вода се бяха слели. В безветрената влага всяка дума увисваше във въздуха като кичур вълна, закачен на трънака. Кинрей дойде да го вземе. Момчето носеше оранжева наметка с вдигната качулка, за да се предпази от влагата.
— Надявам се, че мъглата не те притеснява, старче.
— Не ме притеснява, моето момче, но благодаря за загрижеността. Аз си имам хубаво дебело наметало.
— Добре. Обичам мъглите. Карат човек да се чувства някак в безопасност.
Кинрей го поведе през обвития в сивота комплекс, навън към градината, където го чакаше Педрадин. Покривът на броха се намираше само на стотина ярда от тях, но от мъглата не се виждаше. Безмълвно се качиха по затревеното възвишение до малкия кръгъл храм на върха. Той представляваше едно-единствено голо помещение от обработен камък, с осем изправени поотделно колони в средата и осем малки маслени лампи на олтара. Педрадин и Невин коленичиха пред него, докато Кинрей се залови да пали лампите, които хвърлиха неземна бледа светлина в тежкия въздух. Сякаш мъглата ги бе последвала вътре и надвиснала над олтара и нишата зад него, където стоеше статуя на Ум, или Огмиос, както е бил известен по времето на Зората. Божеството седеше, подвило крака под себе си на ниско столче, беше вдигнало за благослов дясната си ръка, а в лявата държеше писалка от тръстика. Светлината лумна нагоре и спокойното му лице сякаш се усмихна на поклонниците. Кинрей коленичи до Невин и впери взор на искрено обожание в него.
Педрадин започна да моли на глас божеството да задоволи молбата на Невин, а също да ги дари двамата с мъдрост, и продължи доста дълго време все така. Гласът му отекваше в помещението. Обикновените поклонници биха слушали жреца и толкова, но Невин имаше способността да установява пряка връзка със силата — или онази част от Вътрешните земи, ако така предпочитате — които Ум представяше. В съзнанието си той изгради мислен образ на божеството зад неговата статуя, оформи го от синята светлина, работеше и го усъвършенстваше, докато той започна да живее независимо от волята му. После използва един трик на мисълта да накара представата да напусне очите му и го видя застанал зад олтара. Постепенно божествената сила, която Педрадин призоваваше, дойде и се всели в него. Невин разбра, че това е станало, когато Кинрей извика, изхлипа радостно и вдигна ръка да поздрави онова, което взе за божествено явление. Невин се почувства донякъде непочтен, сякаш беше измамил момчето, но, от друга страна, образът представяше една истина.
В края на молитвата тримата останаха дълго в мълчание. Малко по малко Невин отдръпна силата, която беше вложил в действителния образ, и благодари на божеството, че им се е явило. Преданото обожание на Кинрей го задържа още малко жив, но скоро нестабилното етерно вещество си отиде, завъртайки се като вихрушка, вдигайки се нагоре и разтваряйки се, след като божествената сила напусна временното си обиталище. Кинрей изхлипа под нос като дете, което вижда как майка му отива на работа на нивата, но знае, че не може да я повика да се върне. Педрадин се изправи и приключи церемонията с къс напев, сетне плесна с ръце осем пъти бавно, на тържествени интервали и обяви:
— Благословени сме — обяви той. — Той ни се яви.
И отново Невин изпита чувство за вина. Съжаляваше жреците, особено младия Кинрей, който така и нямаше да научи истината за обекта на своето обожание, никога нямаше да разбере, че може да се научи да призовава божеството когато пожелае. Но като помисли, реши, че най-вероятно така е по-добре. Та как, в последна сметка, човек ще е способен да обича една обективно съществуваща естествена сила, която може да призовава по своя воля да одушеви изкуствен образ? В известен смисъл в деомера нямаше много място за любов и затова човечеството се нуждаеше от жреци като Кинрей.
Безмълвни се източиха един след друг от храма и се спуснаха по отвъдната страна на възвишението. Мъглата продължаваше да пада гъста, но през лепкавата влага до тях достигаше далечният грохот и ехото му, когато вълната се блъскаше в скала. Проправяха си път през просторната ливада с жилава морска трева и вълните отекваха все по-силно, докато накрая стигнаха до канарите в другия край на острова. Долу, под тях, от каменистия бряг се издигаха грамадни нащърбени скали, обвити в бяла пяна. Океанът се разбиваше върху им и изпращаше струи от пръски, подобно птичи крила, сетне се оттичаше побелял и разпенен по тесните канали.