За момент двамата се преценяваха взаимно, всеки от тях се питаше колко може да каже на глас. Тъй като носеше по-малък риск, Невин заговори първи.
— Съзнавам, че по традиция жречеството в Девери е претендирало за върховенство, но доколкото си спомням, те заемат такова положение само по традиция, а не по закон.
— Това е вярно — Олейд премига веднъж с тъмните си очи. — Наистина е така.
— Тази традиция може да бъде силно разклатена, ако тамошните жреци поддържат не онзи претендент за трона, когото трябва.
— Докато Лугкарн поддържа онзи, когото трябва, така ли? — Олейд допря върховете на пръстите си и за момент се загледа в свода, образуван от дланите. — Точно след осем дни тук, в Лугкарн, ще има конклав на северните храмове.
— Жреците от Девери няма ли да изпратят свой представител?
— Разбира се, ще изпратят, но винаги има начин няколко доверени хора да разговарят насаме. Върни се, когато конклавът свърши. Отново ще обсъдим въпроса.
Невин отиде в селце на около десет мили северно от града, където се настани в плевнята на един фермер под претекст, че събира билки в околността. Скоро беше добре познат, защото не само въпросният селянин, но и цялото село се радваше да има наблизо знахар. През втората седмица малката дъщеря на мелничаря дотича да му каже, че е станало чудо — една от козите им родила двуглаво козле. Той отиде да го види, ако не за друго, защото тя очакваше от него да го направи, и намери там повечето жители на селото, струпани около кошарата. Под тежестта на своето уродство козлето дори не можеше да се изправи, колкото и майка му да блееше жалостиво, докато го облизваше.
— Едва ли ще доживее до вечерта — каза Невин на мелничаря.
— Напълно съм съгласен с теб. Смяташ ли, че някой е омагьосал козите ми?
— Не. — Невин се готвеше да се впусне в дълги обяснения за взаимната връзка между четирите течности в животните, но му хрумна по-добра идея. — Обзалагам се, че боговете са ни изпратили знамение. Та може ли животно с две глави да живее!? Разбира се, че не може. А по-добре ли ще е кралство с двама крале?
Тълпата закима мъдро при тази проява на ерудиция.
— Готов съм да се обзаложа, че си прав — обади се мелничарят. — Ще изпратя най-голямото си момче при местния жрец да му каже.
— Точно така. Ще му бъде интересно, сигурен съм.
Когато се върна в Лугкарн, Невин установи, че вестта за двуглавото козле е стигнала там преди него. Още щом останаха насаме, Олейд спомена за това.
— Виж какво, наистина ти си бил човекът, който е изтълкувал знамението пред селяните, но съм убеден, че Великият Бел наистина го е изпратил. Освен всичко друго твоето тълкувание съвпада с моето. Ако гражданските войни продължават, още дълго няма да има кралство, за което да се бият, а само разни дребни лордове, които ще се карат за границите на владенията си. Обсъдихме това надълго и нашироко на конклава. В края на краищата, ако няма крал, кой ще покровителства храмовете?
— Точно така.
Олейд се загледа разсеяно в една точка и дори когато заговори, не погледна пряко към Невин.
— Поговорихме си и за Гуерговин. Излиза, че има хора, които съвсем не са очаровани от начина, по който председателства в Свещения град.
— Аха. И аз си мислех, че ще е така.
— Има добри основания за това недоволство, поне ако са верни определени слухове. — И отново настана продължителна пауза. — Не смятам, че трябва да те занимавам с тях. Ще кажа само, че за мен те са страшно тревожни.
— Имам пълно доверие в преценката на Твоя святост.
— Благодаря. Във всеки случай можеш да разчиташ на северните храмове за помощта, която бихме могли да ти окажем. Ах, колко уморен се чувствам понякога! Говорим за план, който ще отнеме много години, но кой друг освен старите хора, притежаващи мъдростта да избират младите, дето ще довършат делото, може да започне да изпълнява такъв замисъл.
— Точно така. Доколкото разбирам, никой от жреците в Свещения град няма да участва в това.
Олейд се усмихна, като отговори на въпроса по единствения начин, по който може да се отвърне на такива неща — с мълчание.
Късно наесен, когато дърветата стърчаха голи край пътя и въпреки утринното слънце въздухът миришеше на сняг, Невин се върна в Брин Торейдик. Пещерите бяха влажни и плесенясали, тъй като бяха стояли дълго затворени, затова той запали огньове и изпрати първичните духове на въздуха да прочистят помещенията от зловонията, сетне си взе мулето и слезе долу в селото да купи храна. Когато влезе в него, всеки се спускаше да го поздрави. Всички знаеха каква е истинската му работа и се гордееха с нещо, което друго село нямаше, или поне те не знаеха някое да има — свой собствен местен магьосник. Докато натовари сирене, един бут и овес за каша, Невин чу всички слухове от лятото, повечето от които засягаха Белиан, която беше надула корем с копеле и не казваше на никого кой е бащата. Когато Невин заведе животните си да им смени подковите, Игрейна, жената на ковача, го покани да пийне малко пиво.