Тази вечер Невин се качи на възвишението точно когато пълната луна беше достигнала зенита си. От север се задаваха облаци и хвърляха препускащи сенки върху спящата местност. Вече прекалено дълго време по-тъмни сенки бяха погубвали всичката радост в Девери. Невин се усмихна. Дълбоко в душата си видя да се задават мирът и победата на светлината.
III
Година 837. Върховният жрец Олейд умря през пролетта. Северният конклав избра за върховен жрец Ретик от Хендир. През лятото в храма доведоха дете, което имаше припадъци. То получи пристъп в краката на Ретик и извика, че кралят идва от запад. Когато дойде на себе си, повтори, че кралят е на запад, но не можа да обясни защо го казва. Ретик обяви думите му за истина…
Огреторик, крал на цял Елдид и на онази част от Девери, която успяваше да удържи с армията си, седеше горе, на подиума в голямата зала, на своя украсен с резба стол с висока облегалка. Зад него висеше изящно изработен гоблен, изобразяващ Епона, която язди в Отвъдните земи, придружена от свитата си от по-дребни богини. От двете страни на гоблена се спускаха дълги знамена от син и сребрист плат с дракона на Елдид, апликиран върху тях в зелено. В краката на краля беше проснат килим в синьо и зелено, който покриваше пода от инкрустиран цепен камък. Наблизо седеше неговият бард; зад него стояха избраните му гвардейци; двамина пажове стояха готови с позлатена чашка и кана медовина. Кралят обаче спеше отпуснат на една страна и хъркаше, а от беззъбата му уста, по сбръчканата му отпусната брадичка, се стичаше лига. Долу, в просторната кръгла зала, продължаваха да пируват благородните лордове, бойните им отряди и войскарите на краля, стараейки се да не обръщат внимание на своя върховен господар.
Като наемници сребърните кинжали седяха встрани отзад, където имаше течение и дим от огъня, но когато се наведеше назад, както си седеше на пейката, Мадин виждаше какво става на подиума и със спящия крал. Само минути по-късно там се качи наследникът на трона принц Кадлеу и колебливо се приближи към баща си. След дългите години прекарани на седлото той беше слаб, с корави мускули, а лицето му — направо мършаво. Гарвановочерната му коса беше силно прошарена, дълбоки бръчки ограждаха очи с цвета на метличина, но той все още умееше да върти меча наравно с най-добрите. Кадлеу хвана ръката на краля и я разтърси, за да го събуди. Заобиколен от гвардейци, след които вървяха неуверено пажовете, принцът отведе баща си. Цялата зала въздъхна с облекчение. Карадок се наведе и прошепна на Мадин:
— Готов съм да се обзаложа, че много хора биха предпочели на онзи хубав стол да седи нашият принц.
— Няма да изгубиш, в това съм сигурен. Виж, ще се пръсна от любопитство. Какво ти каза принцът, когато те повика при себе си този следобед.
— Предложи да ни вземе в отряда си. Отказах му.
— Какво?!
— Отказах му. — Карадок замълча и спокойно отпи медовина. — Благодарих му за честа, разбира се, но му казах, че предпочитам да преговаряме за надниците си лято за лято, вместо да се кълнем във вярност.
— Ах, да си проклет и да идеш в деветото пъкло!
— Слушай, Мадо. Зная, звучи чудесно да си мислиш, че си станал отново човек с чест и прочее, но ако не иска да увисне на въжето след поражение, един сребърен кинжал трябва да е свободен да избира на коя страна ще се бие.
— Е, прав си. Сменяли сме страната, на която сме се били прекалено често вече, за да се отнасят с нас като с хора с чест, каквото и да говори принцът за нас.
— Точно така. Но внимавай да не изпуснеш нито дума пред останалите.
— Не бих се тревожил за това. Би трябвало да знаеш, че всички ще те следваме до смърт.
Карадок извърна поглед встрани, в очите му имаше сълзи. Мадин беше прекалено смутен и го остави да помълчи.
Той отпиваше от медовината си и оглеждаше отряда, който вече наброяваше седемдесет и пет души и всеки от тях се опияняваше от кръвта и се биеше като демон от ада. На Карадок му бяха необходими три години, през които се стискаше, просеше и се пазареше, докато отрядът му стана толкова ценен, че принцът да реши да го включи в собствената си гвардия. Освен това всеки от хората му носеше на пояса си по един от тайнствените кинжали на Ото. Някои от най-добрите ковачи в двора на краля се бяха молили на колене пред джуджето да им разкрие тайната на сплавта, но Ото не би отстъпил, дори да му предлагаха чувал с жълтици и скъпоценни камъни. Веднъж каза на Мадин, че някой ден, когато намери момче, което заслужава това, ще му предаде тайната, но досега не се беше появил такъв образец на ковашка добродетел.