— Още по-глупаво е, когато става дума за човек, който може да те накълца на парчета, без да се затрудни.
— И туй, дето го каза, е за жалост много вярно.
По-късно същата сутрин, докато Мадин тимареше коня си пред конюшнята, до него плахо се приближи Клуна, която се усмихваше нервно и мяташе странични погледи. Ако не беше толкова слаба и бледа, щеше да е хубаво момиче, но всъщност русата й коса винаги миришеше на печено месо, а под ноктите си все имаше мазнина.
— Прости ли ми вече, Мадо?
— О, съвсем спокойно. Ще се срещнеш ли с мен в плевника довечера?
Тя се изкиска и си сложи ръката на устата като придворна дама — жест, който донякъде предизвикваше съжаление.
— Да знаеш, че днес ще ходя в града — рече Мадин. — Ще ти купя малко панделки от шивача. Какви цветове искаш?
— Ами сини и зелени и ти благодаря. Толкова си сладък, Мадо. Най-много тебе те харесвам.
— Я, така ли било! А на колко от момчетата казваш това?
— Само на тебе. И може би на Ейтан, но от време на време. Понякога ме плаши — тя несъзнателно сложи ръка на гърлото си. — Случва се да ме гледа така, сякаш ще ме удари, после казва нещо злобно и си отива.
— Когато прави така, мисли за друга жена, момичето ми, не за тебе. Ако е в такова настроение, стой настрана от него.
— Така и ще правя — погледна през рамото му и внезапно се скова. — О, боговете да са ми на помощ!
Мадин се обърна и видя група гвардейци, които се приближаваха бавно, а сред тях беше и Оуейн. Като видяха Клуна, те започнаха да се сбутват и подсмиват.
— Ето го хубавото девойче, Оуейн. О, та тя не изглежда и наполовина толкова привлекателна на дневна светлина. Струваше ли си заради нея, Оуейн? Струваше ли си? Сигурно е люта като бардекски подправки.
Оуейн бързо се отдалечи, с вдигната високо глава и със стиснати челюсти. Клуна избухна в плач и побягна. Мадин помисли за момент дали да я последва, сетне реши, че и тя трябва да си получи урока.
Същата нощ откъм Южното море се зададе първият от продължителните, бръснещи зимни ветрове. Затворени вътре, без да имат каквото и да е друго забавление освен заровете и пивото, кралските гвардейци продължиха безпощадно да дразнят Оуейн. Мадин имаше чувството, че когато и да го видеха, другите гвардейци се гавреха с момчето. Задяваха го за Клуна, за битите и вече послушни кучета, за човек, който е бил толкова глупав, че да предизвика бард — и така нататък, и така нататък, и всяка глума все по-измъчена и немощна от предишната. Мадин допускаше, че арогантността на Оуейн от години е дразнила другите гвардейци; без съмнение те също му завиждаха. Освен това забеляза, че Карадок следи внимателно положението. Често, когато гаврите ставаха злобни, капитанът се намесваше и ги прекратяваше.
Накрая, на четвъртия ден, през който непрекъснато валеше, нещата стигнаха до своята развръзка. След вечеря, когато останалите сребърни кинжали отидоха в казармата, Карадок остана в голямата зала и задържа Мадин при себе си. Докопаха две половиници тъмно пиво от минаваща покрай тях слугиня и седнаха на отдалечено място в една чупка на стената, където почти не се забелязваха в сенките, но виждаха много ясно Оуейн, седнал накрая на една маса с гвардейци.
— Утре дяволската буря ще отмине — забеляза Карадок. — Надявам се някой друг да направи глупост, и то скоро. Така ще имат нов обект за подигравките си.
Стояха там около половин час, докато бардът на принца пееше и мъжествено се опитваше да надвиха смеха и приказките. Беше много шумно и Мадин така и не чу какво стана причина за сбиването. Изведнъж Оуейн и друго едно момче скочиха на крака и започнаха да крещят и от ярост не произнасяха думи. Карадок скочи и изтича, но беше твърдо късно. Другият посегна към меча си и го изтегли. Мадин едва успя да види движението на Оуейн. На светлината на факлите проблесна стомана; противникът му се олюля назад и от лицето му бликна кръв. Карадок го хвана за раменете и го положи на сламата тъкмо когато Мадин стигна до тях. Залата се разтресе от писъци и викове. Оуейн хвърли окървавения си меч на масата, гледаше втренчено, а устата му остана отворена от шока. Когато отзад го сграбчиха, той се отпусна в ръцете им. Мадин коленичи до Карадок и жертвата, от която струеше кръв.
— Лоша ли е раната?
— Рана ли? Той е мъртъв.
Мадин не можа да повярва на очите си, гледайки трупа на пода. С мигновени движения Оуейн беше нанесъл два удара и разсякъл наполовина лицето на момчето, а с обратното движение му беше срязал гърлото. С викове и псувни мъжете се струпаха наоколо; Карадок и Мадин им оставиха трупа и се измъкнаха от тълпата тъкмо навреме, за да видят как стражата извежда Оуейн от залата. Момчето плачеше.