Докато Беноик потърси успокоение в голяма глътка пиво, Перин се опита да разгадае връзката между това да набучиш и да свалиш с копие ездач и изисканите маниери в кралския двор.
— Вие, днешните млади момчета! — продължи чичо му. — Само да бяхте участвали в някои от сраженията, в които се бих аз на ваша възраст, тогава щяхте да разберете какво означава човек да живее тук, в Кергоней. Виж се, момче, как обикаляш насам-натам без пукнат гологан. О, богове! Трябва да си намериш място в някой боен отряд и да се стараеш да се издигнеш до капитан.
— Слушай какво, Перо — намеси се Гуерна. — Ти си добре дошъл на масата ни всеки път, когато минаваш оттук.
— Разбира се, че е добре дошъл, жено! — сопна се Беноик. — Не е там работата. Той трябва да направи нещо от себе си, това е то. Не зная какво ти става, момчето ми, а проклетият ти братовчед Нед е дори още по-зле. За теб поне има някакво извинение.
— О, ъ, благодаря ти.
— Но Нед си има дън и владения, а какво прави — по цял ден ходи на лов. Топките на Адовия властелин са ми свидетели.
— Виж какво, обич моя — намеси се отново Гуерна. — И двамата с Перин са все още млади.
— Двайсет, и двамата са на двайсет! Достатъчно големи са да се задомят и да си седнат на задника.
— Чакай, чакай, чичо, та как да си взема жена, когато нямам къща да я прибера.
— Това имам предвид. Че за теб има някакво извинение.
Перин се усмихна едва-едва. Беше член на северния клон на древния и обединен Вълчи клан и затова имаше правото да се нарича лорд, но пък беше петият син на семейство с малко земя, което означаваше, че не притежава нищо освен титла и безкрайна поредица от роднини, които да играят — щат не щат — ролята на негови домакини, когато се появи пред портите им.
— Към Нед ли ще потеглиш, когато тръгнеш от тук? — попита Беноик.
— Да. Утре смятам.
На следващата сутрин Перин стана на разсъмване и отиде в конюшнята дълго преди дънът да се е събудил. Изведе от там своя сив кон на петна, чудесно животно с малко кръв на Западен ловец в него, и започна да го оседлава. По време на пътешествията си беше насъбрал изненадващо количество багаж: два чифта дисаги, дебело руло със завивки, малко желязно котле, а на рога на седлото му имаше дърварска брадва, закачена там, където повечето лордове носеха щитовете си. Тъкмо свършваше, появи се Беноик, който дойде да огледа яко натоварения кон.
— Божиите задници са ми свидетели, ама имаш вид на скапан амбулантен търговец! Защо не си вземеш товарен кон, щом като трябва да живееш по този начин по пътищата?
— О, ъ, идеята ти не е лоша.
Беноик изсумтя и прокара ръка по врата на сивия.
— Великолепно животно. А откъде младо пале като теб събра пари за него?
— О, ъ, е, ами виж. — Перин трябваше бързо да съчини лъжа. — Спечелих го на зарове.
— Трябваше да се досетя! О, богове, ти и братовчед ти ще ме подкарате, преди да ми е дошло времето, към Отвъдните земи.
Перин остави дъна зад себе си и тръгна по водещия на запад път, за да търси товарен кон. Около него се простираха нивите от владенията на Беноик, оцветени в бледозелено от младия ечемик. Тук-там фермери тичаха из посевите да пропъждат враните, които се вдигаха с възмутено грачене и плясък на крила. Но много скоро нивите отстъпиха място, защото пътят се заизкачва към потъмнелите от борове скалисти възвишения. Перин свърна от калната пътека, която минаваше за път, и започна да се придвижва през разположените на разстояние едно от друго мълчаливи дървета. Веднъж озовал се в дива местност, той нямаше нужда от пътища, за да се ориентира.
В ранния следобед стигна своята цел — планинска ливада в продълговата долина, която принадлежеше на някой си лорд Нертин, един от васалите на чичо му, но човек, когото особено ненавиждаше. Там, сред високата трева, пасяха мирно двайсет от конете на Нертин, пазени от жребеца на стадото — здраво, кестеняво на цвят животно, високо поне шестнайсет педи. Когато Перин тръгна към стадото, жребецът се понесе към него със злобно пръхтене, а останалите вдигнаха нагоре глави и гледаха, готови да побегнат. Перин започна да говори на жребеца, къткайки го тихо, едва доловим шепот от безсмислени звуци, докато конят се отпусна и му позволи да го погали по врата. Тогава стадото се върна към заниманието си и започна отново да пасе.
— Трябва да взема на заем един от твоите приятели — каза му Перин. — Надявам се, няма да имаш нищо против. Ще се грижа чудесно за него.