— Разбира се, с удоволствие — отвърна той. — И за какво ще воюваме?
— Проклет да съм, ако зная. Получих съобщението едва днес.
— Можеш ли да отделиш един щит за мен?
— Разбира се. О, богове, Перо, да не искаш да кажеш, че яздиш без щит?
— Ами, такова… е, така е. Щитът заема прекалено много място на седлото.
— Трябвало е да се родиш дървар, кълна се.
Перин потри брадичката си и се замисли над идеята.
— Само се шегувах — побърза да каже Нед. — Е, надявам се скоро да се появи някой сребърен кинжал. Обикновено в Кергоней се навъртат много от тях. Ще изчакам два дни, сетне ще тръгна, дори и ако сме с един по-малко. Така е по-добре, отколкото да стигнем тъкмо когато сражението е свършило.
Но очевидно боговете бяха решили, че щом лорд Нед е тръгнал на война, то ще е най-добре да потегли веднага. На другия ден, скоро след закуска, градинарят влезе, без да бърза, и съобщи, че пред портите стои сребърен кинжал.
— Води със себе си и една жена — рече старецът. — Дяволски ми е жал за родата й.
— Хубава ли е? — попита Нед.
— Хубава е.
Нед и Перин си размениха по една лека усмивка.
— Чудесно — нареди Нед. — Хайде, кажи им да влезнат.
След няколко минути влязоха сребърният кинжал и неговата жена. И двамата бяха изцапани от пътя и носеха грубо облекло. Момичето беше облечено като мъж и имаше собствен меч и сребърен кинжал. Косата му беше остригана късо, като на момче, но можеше да се каже, че не е просто хубаво, а направо красиво, с големи сини очи и изящни устни.
— Добър ден, милорди. — Сребърният кинжал им направи изящен поклон. — Казвам се Родри от Аберуин и във вашето село ми казаха, че търсите да наемете такъв като мен.
— Така е — отвърна Нед. — Не мога да ти предложа повече от един сребърник на седмица, но ако ми служиш добре във войната, ще подслоня теб и момичето ти за цялата зима.
Родри погледна към покрива, откъдето слънчевата светлина влизаше на снопове, сетне към пода, където кучетата на Нед хъркаха в плесенясалата слама.
— Зимата е още далеч, милорд. Ще продължим нататък.
— О, хубаво тогава — побърза да каже Нед. — Може би ще мога да изцедя по два сребърника на седмица, а също и дял от плячката.
— Тогава готово. Хвала на милорда за неговата щедрост.
Заради Джил вместо сламеник в голямата зала лорд Нед даде на сребърния си кинжал истинска стая. Стените от плетеняк бяха ужасно мръсни, но имаше врата. Джил кацна върху разклатена дървена ракла да гледа как Родри си чисти ризницата. На светлината на свещта виждаше как той се мръщи, докато прокарва стар парцал през халките, за да изтрие ръждата.
— За какво мислиш? — попита тя.
— За онази стара приказка — беден като кергонейски лорд.
— Лорд Нед е вярно чудо и половина, нали? Наистина ли ще останем тук цяло лято и зима?
— Разбира се, че няма. Предпочитам да спя край пътя. Сигурна ли си, че ще си добре, когато те оставя тук?
— О, без съмнение, когато кучетата го напуснат, кучкарникът ще е достатъчно удобен. Колко дълго смяташ, че ще продължи войната?
— Войната ли? — той й се усмихна. — Не бих я възвеличил с такава дума, любов моя. Ако съюзниците на Нед поне малко приличат на него, ще има много крясъци и кратки схватки, а сетне всичко ще свърши.
— Надявам се да си прав. Усещам, че тук се крие някаква опасност.
Усмивката му изчезна и той остави ризницата настрана.
— Пак ли проклетият деомер?
— Точно така, но това не е точно опасно сражение. Дори не съм сигурна какво имам предвид. Прости ми. Не биваше нищо да ти казвам.
— Ще ми се наистина да не беше — колеба се дълго, седнал на сламата. — Аз… е в името на черния задник на Адовия властелин, нека просто го забравим.
— Зная, какво искаш да знаеш. Не виждам да се задава смъртта ти. О, богове, та мислиш ли, че ако някога видя такова нещо, няма да те моля да не тръгваш на война?
— И каква полза ще има от това? Когато ми дойде Уирдът, мога също така спокойно да умра от треска или да падна от коня, а не само от меч. Позволи ми да те помоля за една услуга, любов моя. Ако някога видиш смъртта ми, не ми казвай и думица.
— В такъв случай няма. Обещавам.
Той кимна в знак на благодарност, изправи се, протегна се и погледна надолу към ризницата, която блестеше на светлината на свещта. Беше толкова красив, че Джил изпита желание да се разплаче, дето той ще трябва да рискува живота си за дребни вражди на хора като лорд Нед. Както винаги вечер преди да тръгне на война, тя се питаше, дали Родри ще доживее да се върне при нея.