— Е, приятелю мой, чудя се дали ще доживея да видя зимата, истина ти казвам.
В блажено невежество за това, че съществува нещо като бъдеще, което да се обмисля, сивият хапеше ризата му.
— Ти поне ще си на сигурно място и няма да участваш. Това е нещо, за което се радвам.
Ако мъжете в Кергоней се биеха на коне, както правеха бойците в по-голямата част от Девери, нищо нямаше да е в състояние, било то чест или задължение, да накара Перин да тръгне на война. В бедната на зърно провинция обаче тези животни бяха прекалено ценни, за да се убиват, така че кергонейци отиваха на бой възседнали конете, но слизаха от седлата, за да се бият. Макар и да знаеше, че неговият приятел ще е в безопасност, сърцето на Перин се свиваше при мисълта за сражение. Както всеки път, когато беше принуден да тръгне да воюва, той се питаше дали не е чисто и просто страхливец. Без съмнение, ако разберяха какво мисли за честта и бойната слава, които му се струваха далеч по-маловажни от това да лови риба в планински поток, или да седи на поляна и да гледа как пасат сърните, всички лордове в провинцията щяха да го сметнат за такъв. В подобни моменти го преследваше старата поговорка — та има ли човек нещо по-важно от честта си? Според Перин той имаше много повече неща, но нямаше как да го каже на когото и да е, дори и на Нед, колкото и да му се щеше да си върви и да не убива мъже, които не познава, във война, която по начало не би трябвало да започва.
— Е, добре, приятелю мой, сигурно Уирдът ми ще ме споходи, когато му дойде времето. Питам се дали конете имат Уирдове? Жалко, че не можеш да говориш. Бихме могли чудесно да си побъбрим на тази тема, нали?
Внезапно замълча, защото чу някой да отваря вратата на конюшнята. Родри тръгна с енергична крачка покрай боксовете, а сребърният му кинжал пламтеше на светлината, която хвърляше фенерът.
— О, това сте вие, милорд. Капитанът на тиерина ми нареди да пазя конюшните, нали разбирате, и чух някой да говори. — Родри се огледа озадачен. — Има ли някой друг тук?
— О, такова, ах, е, говорех на коня си.
Очите на Родри проблеснаха с потисната подигравка, която Перин беше свикнал да вижда по лицата на мъжете.
— Разбирам, Милорд, мога ли да ви попитам тръгваме ли утре?
— Тръгваме. Ще проведем флангова атака и ще им устроим малка изненада.
Родри се усмихна с искрено удоволствие при тази вест. Беше красив, силен, копнееше да воюва — тъкмо мъж, какъвто се предполагаше да е Перин, и от хората, които винаги го презираха. Не беше сигурен дали завижда на сребърния кинжал, или го мрази — по-късно реши, че и двете.
На другия ден войската се строи преди разсъмване в осветения с пламтящи факли крепостен двор. Бойците мълчаха, лордовете бяха мрачни, конете неспокойно тропаха с копита, отхвърляха глави при всеки, дори и най-слаб лъч светлина, който се отразяваше от шлем или меч. Както обикновено, бойният отряд на Нед зае последен мястото си в строя, крещейки един на друг и карайки се за това кой с кого да язди. Когато се нареди до своя братовчед, Перин забеляза как Родри се усмихва, сякаш очите му оглеждаха алчно красива жена.
— Тръгваме направо — рече му Нед. — Ще си ни необходим да намираш пътя, Перо.
— Не се и съмнявам. Никой от вас не може да си намери пътя през горичка, за да стигне до планината отпред, кълна се.
— И от дърварите има полза.
Перин само сви рамене. Неспокойствието на конете го караше да се пита дали не ги очаква катастрофа; ако съдеше по своя опит, понякога животните предусещаха такива неща. Накрая Греймин наду сребърния си рог. Когато първата светлина на утрото освети със сребро небето, вратите се отвориха. С вдигнат високо меч тиеринът излезе навън, собственият му боен отряд изтрополи зад него по четирима на ред и колоната се заизвива надолу по възвишението. Внезапно Перин чу далечни бойни викове, като че ли някой се беше втурнал да пресрещне Греймин отвъд стените. Бойците, които се намираха най-близо до портите, изкрещяха от ярост; роговете отекнаха, отдавайки заповед да грабват оръжията и да се хвърлят в бой. Надрик беше подготвил своя изненада.