— Трябва да легнете, милорд — обади се Родри.
— Проклетата рана не е чак толкова лоша. — Нед сложи ръка на бедрото си, сякаш се опитваше да скрие кървавата превръзка.
— Извинявам се, милорд.
— О, и аз на теб. Ще трябва да си сдържаме скапаните нерви.
Всички закимаха, загледани в пода, в пространството, навсякъде другаде освен един към друг.
— Имаме провизии за шест пълни седмици — продължи лордът. — Че и повече, ако започнем да ядем конете.
— Има ли шанс за преговори? — попита Родри.
— То шанс винаги има. Утре Греймин изпраща хералд навън.
Родри наблюдаваше преговорите отдалеч, защото на разсъмване му се падна да пази на бойниците. Хората на Надрик бяха разчистили бойното поле от трупове, оставяйки зад себе си разорано, оплискано с кръв пространство от около триста ярда. Зад него бяха палатките и конете на обсаждащите. Около дъна, далеч отвъд обсега на метателните копия, се движеше в тръс конен патрул. По груби изчисления на Родри, Надрик все още разполагаше с най-малко сто и трийсет души. Когато слънцето се беше издигнало с час на небето, портите се отвориха и навън се измъкна шамбеланът на Греймин, който носеше дълга тояга, по която бяха намотани червени панделки. Патрулът се приближи до него, направи почтени полупоклони на седлата си, сетне го отведе в лагера. Родри се облегна на бойницата и зачака. Над него с грачене прелетя ято врани и той им завидя за крилата.
Хералдът се върна след около половин час, ала Родри трябваше да изчака, докато го смениха на поста, за да чуе вестите. Спусна се по стълбата и побърза да отиде в голямата зала, където бойните отряди се хранеха в зловещо мълчание. Другите лордове ги нямаше, но Нед беше седнал да хапне при хората си. Родри се отпусна до него и си взе парче хляб от кошницата, като го гледаше очаквателно.
— Надрик не иска да преговаря за мир — рече тихо Нед. — Той предлага едно — ако се предадем без бой, ще пожали жените и децата. В противен случай ще опустоши дъна и ще избие всичко живо в него.
Когато Родри изруга под нос, останалите бойци кимнаха сащисани в знак на съгласие с него.
— А ако се предадем, какво тогава? — поиска да знае Родри. — Ще избеси всички мъже в дъна ли?
— Точно така, сребърен кинжал.
Родри върна парчето хляб на мястото му. За момент му се дощя да излязат и да атакуват, да се бият, да умре почтено, вместо да се поклаща на въжето като конекрадец, но пък трябваше да се мисли за съпругата на тиерина, слугините й, дъщерите му и малкия му син.
— Така да бъде — рече той. — Въжето е по-добра смърт от болестта. Казват, че човек приритвал веднъж и всичко се свършвало.
— Макар да си сребърен кинжал, ти си почтен човек, Родри от Аберуин. Надявам се само моите благородни съюзници да са също така честни като теб.
— О, така ли, милорд! Да не искате да кажете, че спорят помежду си?
— Точно така. Е, пъклите да го вземат, ще удържим малко, преди да направим каквото и да е. Копелето може да почака няколко дни, докато се наслади на попиканата си победа.
— Защо да не чакаме, докато ни умори от глад?
— Ами ако промени условията си? Не бих се изненадал, ако курвенският му син не поиска незабавна капитулация, за да запази живота на една-едничка жена.
Перин се събуди от слънчевите лъчи, които се стичаха по дърветата и в замаяния му поглед приличаха на копия от светлина. Седна и изкрещя от пулсиращата болка в ръката. На колене пропълзя до потока и пи, взимайки вода в лявата си шепа. После осъзна, че конят е изчезнал. Стана, олюлявайки се, направи няколко крачки и разбра, че не е в състояние да измине останалите двайсет мили до дъна. За щастие не се наложи да го прави. Още няколко ярда и застана напълно неподвижен, в очакване, почти без да мисли, докато изпита странно усещане, някакво трепетно чувство, твърдото убеждение, че наблизо се намираше ако не онзи кон, то поне друг. Следвайки го, се упъти встрани, без да обръща внимание на неудобството от това, че не върви право към дъна. Мина между дърветата, докато накрая видя пред себе си просветляване, което означаваше планинска поляна. Притеглянето на коня беше толкова силно, че се увлече, разбърза се и удари ранената си ръка в едно дърво. Когато изпищя на глас, чу в отговор тихо цвилене. Продължи напред, този път по-предпазливо, и се измъкна от гората, за да се озове в мъничка тревиста долина, където конят му пасеше със заплетени в тревата поводи. Когато Перин се приближи мъчително до него, конят вдигна глава и зарови муцуна в здравата му ръка.