— Да вземем да махнем тази юзда, приятелю мой. Ако умра по пътя и поводите ти се замотаят в храст или нещо подобно, ще загинеш и ти от глад.
Свалянето на юздата само с една ръка беше продължително и агонизиращо усилие, но най-накрая успя. Облегна се на коня за опора и разрови дисагите, където намери резервната риза на предишния му собственик и парче пастърма от елен. Със зъби накъса ризата на ивици и си направи груба примка за ръката, сетне изяде пастърмата, докато яздеше напред, водейки коня с колене. Цял следобед продължи да се придвижва бавно напред, като се промъкваше през разположените далеч едно от друго дървета, катереше се нагоре по възвишения и слизаше надолу в оврази. На залез беше изминал още десет мили. Намериха друга поляна и той остави коня да пасе, завиждайки му за тревата, защото стомахът му се свиваше от глад. Имаше намерение да си почине само няколко мига, но още щом седна, сънят го победи.
Когато се събуди, поляната беше заляна от лунна светлина. Наблизо стоеше конят и спеше с отпусната глава. Нощта беше необикновено тиха; не се чуваше бухането на бухал, нито песента на щурците — нищо. Седна, учуден от тишината, и тогава видя нещо или някой да стои в края на поляната. Изруга шепнешком, надигна се и му се дощя да е при него мечът, изоставен на бойното поле. Фигурата направи крачка напред. Беше висока и стърчеше на лунната светлина — а дали това не беше лунна светлина? От здравите му голи ръце, също така осезаемо като да беше вода, капеше светлина, тя блестеше по златната лента около врата му, лъщеше по масивните рога, които се подаваха от подобна на еленска глава, макар и от нея да гледаха човешки очи. Перин заплака, обхванат от неистова, болезнена радост.
— Керун — прошепна той. — Мой най-свети господарю.
Голямата глава се обърна към него. Бистрите очи го огледаха, но не враждебно, а по-скоро безразлично; божеството вдигна ръце, за да благослови мъжа, който бе може би последният му истински поклонник в цяло Девери. После изчезна и остави Перин потопен в трепетно благоволение, което изтри всичката му болка и изтощение. По лицето му се стичаха сълзи. Той отиде до мястото, където се беше появило божеството, и коленичи на тревата, докосната от него и по този начин станала вече свещена.
След време конят наруши обаянието, като вдигна глава и сънливо изпръхтя. Перин се покатери на него и тръгна, водейки го по инстинкт през тъмната гора. Язди през остатъка от нощта, а на сутринта продължи, но не усети глад, ни болка, раната му напомняше за себе си с усещане, което приличаше на ухапването на пчела. Около час след разсъмване стигнаха до дърветата, които се издигаха само на миля от дъна на Нед. Той се качи в тръс по склона, слезе от коня и поведе умореното животно към портите. Чу викове и тропот на тичащи хора, но изведнъж му беше много трудно да вижда. Съсредоточи вниманието си върху това да остане на крака, докато Джил тичаше към него.
— Лорд Перин! Нима всички са загинали?
— Дяволски близо са до това — обсадени са.
Сетне загуби съзнание и потъна в благодатта тъмнина, където сякаш дойде да го посрещне един голям елен.
Джил и слуга на име Сейбин вдигнаха Перин върху маса в голямата зала. Докато накисваше спечената от кръвта риза и я отделяше от раната, тя се опитваше да си спомни и най-дребните нещица, които й беше казвал Невин за знахарството, но спомените не й вършеха особена работа, защото нямаше подходящи инструменти и необходимите билки. Единственото, което Сейбин изнамери като средство за лекуване на рани, беше розмарин от градината. В края на краищата Невин винаги казваше, че всяка зелена билка е по-добра от нищо. Когато най-сетне ризата започна да се отделя от раната, изпрати Сейбин за още гореща вода и малко медовина, сетне внимателно махна ленената тъкан със спечената по нея кръв. Гномчето й се появи и клекна на масата, за да види.
— Не е толкова лоша, колкото се боях — му каза Джил. — Виждаш ли? Просто е прерязал мускула, но не е засегнал големите кръвоносни съдове, които се намират под мишницата.
Гномчето кимна тържествено, наклони глава на една страна и се загледа в припадналия мъж. После изведнъж скочи и изсъска като котка, разтвори тънките си устни така, че се видяха всичките му зъби, протегна ръчички, а пръстите се свиха като нокти на животно. Джил толкова се изненада, като го чу да издава някакъв звук, че едва успя да го хване, когато то се нахвърли на Перин и се опита да го ухапе.