— О, боже! Все забравям колко ценни са тук конете.
Той кимна, загледан в огъня, сякаш премисляше нещо много сложно. Минаха няколко минути, преди да заговори отново.
— Как само се надявам Нед и Родри да са още живи.
Тя знаеше, че са живи, но нямаше как да му каже. Вместо това рече:
— И аз също. Изглежда високо цените братовчед си, милорд.
— Не го ценя, защото всъщност той не е истински почтен. Но го обичам. Двамата бяхме заедно пажове в дъна на Беноик. Според мен ако не беше Нед, щях да полудея.
— Толкова ли беше суров с вас тиеринът?
— Не беше, наистина не беше. Аз бях причината, разбираш ли? Просто… ами, о, ъ, такова…
Докато го чакаше да свърши, Джил се питаше дали усилията на Нед да му запази разума не са останали напразни. Накрая той стана и отиде при одеялата си, без дума повече да каже.
— Сигурен ли си, че ще е днес? — попита Греймин.
— Сигурен съм, както съм сигурен, че слънцето свети — отвърна Родри. — Ваша светлост, зная, че ви се струва налудничаво, но ви се кълна в едно — войската, която ще ни освободи, е наблизо. Добре ще бъде да се приготвим и да излезем навън. Ако не дойдат, Ваша светлост ще разбере, че съм откачен. Тогава всички ще се предадем и ще се свърши.
Греймин го гледа продължително с изражение, което се колебаеше между съмнение и почуда. Кацнало на рамото му, гномчето се въртеше нетърпеливо, докато най-сетне тиеринът кимна в знак на съгласие.
— Прав си, сребърен кинжал — рече той и се обърна към капитана си. — Накарай хората да се приготвят. Днес всичко ще приключи, по един или друг начин.
Гномчето сграбчи косата на Родри, оскуба го и изчезна.
Бойният отряд се приготви зад портите; по бойниците се качиха наблюдатели. Докато изчакваха мъчително на горещото слънце, бойците започнаха да сядат по калдъръма. Никой не говореше; само от време на време някой хвърляше озадачен поглед към Родри, сякаш си мислеше колко са откачени, за да се хващат на думите на сребърния кинжал. Изведнъж един от наблюдателите радостно се провикна.
— От гората излизат бойци на коне! Виждам герба на Вълците! Слава на боговете, това е Беноик!
Със смях и подвикване бойците скочиха на крака. Нед прегърна Родри с една ръка и го притисна към себе си; дузина мъже го тупаха по гърба. По заповед на тиерина двама слуги вдигнаха гредата, която залостваше портата, и се втурнаха да въртят макарите. Отвън до тях достигна шумът на битка; мъже крещяха, рогове свиреха, коне цвилеха от ужас и над всичко ехтяха удари на мечове върху щитове и ризници. Родри започна да се смее, хладно шумолене под нос; усещаше се така лек, сякаш се носеше над калдъръма.
— Помни! — изсъска Нед. — Нас ни трябва Надрик.
Стенейки и скърцайки, портите се отвориха. Бойците се втурнаха навън, крещяха и се блъскаха, както когато листа и клечки препречват пътя на някой поток и той ги разбутва, разбутва, докато накрая се отприщи през тях и се спусне напред, разпенен и побелял. В полите на възвишението вражеският лагер представляваше кървава, крещяща блъсканица. Половината от бойците на Надрик не бяха успели да се приготвят; онези от тях, които имаха доспехи, се опитваха да удържат пробива през издигнатия вал срещу развърната кавалерийска атака, при това имаха мечове, а не копия. Падаха коне, други цвилеха и се изправяха на задните си крака, но на всеки изгубен кон се падаха по трима или четирима прегазени врагове. Изведнъж се чу вик, че обсадените са излезли от крепостта и ги нападат в гръб! Смехът на Родри се извиси като вой, а в същото време конниците пробиха. Отбраняващите се разкъсаха строя си, защото се обърнаха към новата заплаха в лицето на Греймин, който водеше бойците си надолу по склона.
— Ей го там! — изкрещя Нед. — С обточения щит.
Едър мъж в доспехи, но без шлем тичаше през бойното поле в отстъпление, а сребърните ръбове на щита му премигваха на слънчевата светлина. Родри го погна косо, беше спрял да се смее, съсредоточен в тичането. Скоро остави ранения Нед зад себе си. Надрик забави крачката си, запъхтя се, мъчеше се да си поеме дъх. После се препъна и Родри свърна покрай него, за да му отреже пътя. За миг само се гледаха, дишаха тежко и се опитваха да дойдат на себе си, а устните на Надрик се мърдаха под русите му мустаци.
— Ето — рече Родри. — Това е човекът, който щеше да избива жени и деца.