— Не е хубаво от моя страна да говоря за него, след като вече е голям мъж, но ако го беше виждала тогава, щеше да ме разбереш, Джил. Беше такова мършаво момченце и колкото и да го решеше Гуерна, червената му коса винаги приличаше на дроздово гнездо. — Кама се усмихна, сякаш извличаше искрено удоволствие от тези спомени за по-добри времена. — И вечно беше из планината или в гората — всеки път, когато му се отдаваше възможност. Есенно време, щом се зададяха снеговете, плачеше, затова че ще трябва да стои вътре в продължение на месеци. По едно време избяга. Сигурно не е бил повече от осемгодишен. Двамата с Греймин отидохме на гости на Гуерна и Беноик и един ден хванаха Перин да краде медени питки от кухнята. Това го прави от време на време всяко момче, обаче Беноик изпадна в ярост, както понякога му се случва. Щеше да набие момчето, но малкият Нед се моли ли, моли да го пожали и Беноик склони. Да, ама на следващата сутрин нямаше и следа от Перин. Гуерна накара всички в дъна да го търсят, но през двете седмици, които прекарахме там, така и не можаха да го намерят. Гуерна плачеше, убедена, че е умрял от глад или се е удавил. И аз така смятах. Но след това, почти беше станало зима, тя ми изпрати съобщение. Когато паднал снегът, Перин се появил пред портите, мръсен и окъсан, само че добре охранен. Живял три месеца в планината сам-самин.
— О, богове! И какво казал?
— Ами като слушал как всички го наричат смененото дете, си наумил, че трябва да отиде да живее при Дивите, където му било мястото. „Но така и не намерих нито един от тях“, рекло бедното момченце. Гуерна плакала, като го чула да разказва това, и дори Беноик престанал да е суров с него — е, поне за известно време.
Джил би искала да чуе още, обаче предметът на тези спомени се приближи към масата. Гномчето му се озъби и изчезна.
— Перо, трябва да си лежиш в леглото — рече Кама. — Някой от слугите ще ти донесе да ядеш.
— Дяволски скучно е в леглото. Нищо ми няма.
Прихванал ранената си ръка, която висеше на превръзката, Перин приседна от другата страна на масата срещу Джил. Под очите му имаше тъмни сенки, които приличаха на размазани сажди.
— Милорд — обади се Джил, — наистина трябва да почивате.
— Никога няма да се оправя така, запрян като прасе в кочина. Искам да изляза в гората и да поседя там.
След разказа на Кама искането му придоби странен смисъл. От чувство на дълг към мъжа, който беше спасил живота на Родри, Джил оседла сивия му кон, помогна му да го яхне, сетне поведе животното навън от дъна. Излязоха сред нивите и видяха, че от вала беше оцеляла само някаква част; предишния ден хората на Беноик бяха стоварили телата на убитите в рова и го бяха запълнили със струпаната отгоре пръст. Минаха покрай този мрачен белег в почвата, отидоха до окрайнината на гората и намериха място сред разпръснатите борове, където земята беше покрита с иглички, а светлината падаше на снопове. С въздишка на удоволствие Перин седна, облегнал гръб на едно дърво. Сега, когато беше навън, изглеждаше по-добре, лицето му придоби цвят, а очите му заблестяха.
— Чудесно е, че си направи този труд заради мен, Джил.
— О, няма нищо! Дължа ви много за това, че спасихте Родри.
— Не е необходимо. Изминах целия път заради Нед и заради себе си. Какво трябваше да направя? Да лежа там и да ги оставя да ме убият ли? Дори не съм и помислил за Родри, така че няма защо да ми благодариш.
— Не съм срещала човек, който да разсъждава като вас. Съвестен сте като жрец.
— Всички така казват. Исках да ставам жрец, знаеш ли? Чичо ми се ядоса, като ме чу, а баща ми само се изсмя.
— Е, не мога да си представя как Беноик ще позволи на някой от роднините си да служи на Бел, вместо на меча.
— О, не на Бел. Исках да стана жрец на Керун, но така и не можах да намеря дори негов храм.
Джил страшно се изненада. Друго за култа към Керун, освен че е един от мрачните богове от Времето на Зората, който е бил изместен, когато храмовете на Бел и Нуд придобили власт, тя не знаеше. Божеството елен беше господар на лова, докато Бел се грижеше за уседналия живот на земеделеца. Смътно си спомни, че от хората се очаква да дарят първата убита сърна през годината на Керун, но се съмняваше дали някой вече си правеше този труд.
— Той е великолепно божество — забеляза Перин.
— Всички богове са такива — рече Джил за всеки случай, да не би да слушат.
— О, това е така, но Керун е единственият, който… ами, о, ъ, такова, искам да кажа, че сякаш единствен ми подхожда — замисли се продължително. — Или, такова, би трябвало да кажа, че той е единственият бог, на когото аз подхождам. Или нещо такова. Винаги съм смятал, че ако се моля на другите, ще го приемат като обида.