— Разбира се, че няма да можем. Понякога Родри става отвратително ревнив, макар и да няма причини за това.
— О, а, ъ, значи няма причини за това?
— Никакви, милорд.
Тя застана нащрек, в очакване да види как ще приеме твърдия й отказ. За момент той се загледа печално в папратта.
— Никакви, така ли? — проговори накрая той. — Наистина ли?
Обърна се към нея и й се усмихна, една особена усмивка, открита и напрегната, която сякаш посегна, обгърна я и я разтревожи с топлина, осезаема като докосване с ръка. С мъка отклони погледа си, а той сложи нежно ръка на бузата й. Тя се изви и му удари ръката, но той се усмихна отново по начин, който го накара сякаш да запламти. Тя го гледаше втренчено, защото за миг вече не беше способна да мръдне. Когато я целуна, устните му бяха меки, нежни, но и чувствени, обещаващи хиляди неща.
— Ти си наистина красива — прошепна той.
С усилие на волята си тя го отблъсна и му се сопна.
— Вижте какво, такива работи между нас повече не може да има.
— А защо да няма?
Усмивката му беше толкова смущаваща, че Джил побърза да стане и отстъпи назад, сякаш беше враг с меч. Той не направи усилие да я последва, а само я гледаше с наведена настрана глава като дете, което пита. Отстъпи още няколко крачки и усети как магията престана да действа.
— Връщам се в дъна — озъби се тя. — Очевидно имате достатъчно сили да яздите сам.
На връщане премисли проблема. Не можеше да е деомер — откъде щеше да го е научил — но пък какво друго би могло да е? След като вече беше на разстояние от него, случката оставаше някак си странно замъглена в съзнанието й, сякаш така и не се беше запечатала в паметта й. Реши, че независимо дали това е деомер или не, вече ще избягва да остава насаме с Перин. Когато той се върна в късния следобед, тя го видя от другата страна на голямата зала. Изглеждаше толкова безразличен, толкова неясен и несръчен, че започна да се чуди дали не е сънувала станалото край потока.
Наклякали насред поляната, лордовете преговаряха. Ейгуик водеше десет от хората си за ескорт, Греймин също десет, един от които беше Родри. Той беше убил брата на Ейгуик и трябваше да присъства, за да го потвърди, ако лордът поиска. Досега Греймин не беше получил възможност да каже нещо, защото основно разговора водеше Беноик.
— Значи е уредено, нали? — рече най-накрая Беноик.
— Уредено е — гласът на Ейгуик прозвуча много уморено. — Ще се подчиня на арбитража на върховния крал — стига да смятам, че е проведен справедливо.
— И аз също — намеси се Греймин, преди Беноик да свари да се съгласи от негово име. — Кълна се в честта на клана си.
— И аз в честта на моя. — Ейгуик въздъхна и се изправи, загледан към цялата войска, която стоеше зад тях. Родри предположи, че преценява с колко души тя превъзхожда малцината бойци, които би могъл да събере. — Изпрати ми хералд, когато дойдат кралските хора.
— Така ще стане. — Беноик се изправи на крака и махна на останалите да станат. — Да си стиснем ръце.
Стиснаха си тържествено ръцете. За момент Ейгуик се забави, оглеждайки десетте бойци около тиерина. Положително знаеше, че един от тях е убил брат му, затова се взираше поотделно в лицата им, като погледът му се задържа малко по-дълго върху Родри. Той пък на свой ред го изгледа смело и видя как устата на лорда горчиво се сви. Имаше само една причина в преговорите да участва сребърен кинжал. Ейгуик рязко се обърна и поведе хората си. Родри изпусна дълга въздишка на облекчение.
— О, та ти си убил копелето в честен бой, сребърен кинжал — обади се Беноик.
— Така е, но все пак е трудно да гледаш в очите роднините на човека, на когото си донесъл неговия Уирд.
Докато възсядаше коня си, за да се върнат в лагера, Родри имаше чувството, че някой го дебне. Обърна се на седлото и се озърна, но всички наоколо възсядаха. Във всеки случай никой не би ме гледал така втренчено, помисли си той, освен ако Ейгуик не може да изпраща отдалеч лоши погледи.
И въпреки това продължи още малко да усеща върху себе си нечий чужд взор, после всичко избледня. По време на дългия път назад към дъна на Греймин изпитваше от време на време чувството, че някой го следи.
— Дяволски се радвам да видя, че ръката ти вече не виси на превръзка — отбеляза Нед.
— И аз също — отвърна Перин.
Взе една кожена топка, натъпкана здраво със слама, и започна да я стиска, за да упражнява пръстите си. Скоро щеше да започне да раздвижва и цялата ръка, но толкова много болеше, че искаше да го отложи за ден-два.