Тери Пратчет
Магизточник
Преди много години видях в Бат огромна дама от Щатите, която влачеше великански куфар на шотландски карета. Тракащите му колелца се закачаха по неравните павета и сякаш му придаваха собствен живот. В този миг се роди Багажът. Много съм благодарен на тази дама и на всички останали хора в местенца като Пауър Кейбъл, щат Небраска, които обикновено не са достатъчно насърчавани.
Към тази книга не е приложена карта. Моля ви, смятайте се за поканени да си я нарисувате сами.
Имаше един мъж с осмина синове. Ако не се брои този факт, той не представляваше нищо повече от запетайка по страниците на Историята. Колкото и да е печално, за някои хора няма какво друго да се каже.
Но осмият син порасна, ожени се и също му се родиха осем синове. И тъй като има една-единствена подходяща професия за осмия син на осмия син, последният измежду синовете стана магьосник. Постигна могъщество и мъдрост… е, поне за могъществото няма съмнение, носеше островърха шапка и така щеше да приключи всичко…
Така би трябвало да приключи…
Въпреки повелите на магическите традиции обаче и особено на здравия разум, но в съгласие със сърдечните пориви, които са топли, объркани и… ами неразумни, той напусна средищата на магията, влюби се и се ожени. Впрочем тези случки може би настъпиха в друга последователност.
И му се родиха седем синове — всеки още от люлката беше поне равен по сила на който и да било магьосник в света.
А после му се роди осми син…
Магьосник на квадрат. Източник на магия.
Иначе казано — магизточник.
Летни гръмотевици тътнеха над песъчливите канари. Далеч под тях морето засмукваше камъчетата с шума, който издава еднозъб старец, опитващ се да изкара заинатила се храчка. Няколко чайки висяха лениво из възходящите въздушни потоци и чакаха нещо да се случи.
Бащата на магьосници седеше сред оскъдните шепнещи треви на края на скалата, полюшваше детето в ръцете си и зяпаше вълните.
Черни облаци напираха от морето към сушата, а светлината, която тласкаха пред себе си, имаше сиропената гъстота на наближаваща и много безцеремонна гръмотевична буря.
Мъжът долови внезапното стихване зад себе си и се озърна с размътени от сълзи очи към високата закачулена фигура в черно наметало.
— ТИ СИ ИПСЛОР ЧЕРВЕНИЯ, НАЛИ? — осведоми се фигурата с глас, кух като пещера и плътен като неутронна звезда.
Ипслор се ухили ужасно, както честичко правят внезапно полуделите хора и протегна детето, за да го огледа Смърт хубавичко.
— Моят син — похвали се той. — Ще го нарека Коин.
— ИМЕТО Е НЕ ПО-ЛОШО ОТ ВСЯКО ДРУГО — учтиво отвърна Смърт.
Празните му очни кухини се взряха в съненото кръгло личице. Каквато и мълва да се носи, Смърт не е жесток, обаче е страховито вещ в занаята си.
— Ти отнесе майка му — промълви Ипслор.
Само установяваше факта, не се заяждаше. А в долината зад канарите по брега имението на Ипслор беше димяща руина. Вятърът фучеше все по-силно и вече разпръскваше пепелта по съскащите дюни.
— СЪРЦЕТО Й СЕ ПРЪСНА НАКРАЯ — отвърна Смърт. — ОТ МЕН ДА ЗНАЕШ, ИМА И ПО-ЛОШИ НАЧИНИ ДА УМРЕШ.
Ипслор се загледа в морето.
— Нищо от моите магии не можа да я спаси.
— ИМА МЕСТА, КЪДЕТО И МАГИЯТА НЕ МОЖЕ ДА ПРОНИКНЕ.
— Сега за детето ли дойде?
— НЕ. ДЕТЕТО ИМА СВОЯ СЪДБА. ДОЙДОХ ЗА ТЕБ.
— Аха…
Магьосникът се изправи, остави внимателно спящото бебе на рядката тревица и взе дълъг жезъл, който лежеше наблизо. Бе изкован от черен метал и осеян със златиста и сребриста резба, набиваща се на очи със зловещата си безвкусица. А металът беше октирон — изначално магически.
— Успях да го направя — изпъчи се магьосникът. — Всички разправяха, че е невъзможно да се изработи жезъл от метал, задължително било да е от дърво. Заблуждаваха се. Вложих много от себе си в този жезъл. Ще го дам на сина си.
Нежно плъзна длан по жезъла и изтръгна тих звук. Повтори унесено:
— Вложих много от себе си…
— ХУБАВ ЖЕЗЪЛ — съгласи се Смърт.
Ипслор сведе поглед към своя осми син, който изгука.
— Тя искаше дъщеря…
Смърт вдигна рамене. Ипслор му хвърли поглед, събрал и недоумение, и ярост.
— Какъв е той?
— ОСМИЯТ СИН НА ОСМИЯ СИН НА ОСМИЯ СИН — не му помогна много Смърт.
Вятърът развяваше наметалото му и пришпорваше черните облаци в небето.
— Но в какво го превръща това?
— В МАГИЗТОЧНИК, КАКТО ТИ Е ДОБРЕ ИЗВЕСТНО.
Отекна гръмотевица сякаш по поръчка.
— Каква е съдбата му? — изкрещя Ипслор, за да надвика бурята.
Смърт пак вдигна рамене. Владееше този жест до съвършенство.