Выбрать главу

— Магьосник, значи… От магьосниците не стават здрави силни роби — отсъди главатарят.

— Абсолютно сте прав. Така че защо не решите да ме пуснете…

— Не го убивайте прекалено бързо. Дори… — Пиратът помълча, за да дари Ринсуинд с нова зъбата усмивка. — Може би… Защо пък не? Магьоснико, можеш ли да пееш?

— Нищо чудно — предпазливо допусна Ринсуинд. — Защо?

— Май подхождаш за една длъжност в харема на серифа.

Двама-трима пирати се засмяха.

— Пада ти се единствена по рода си възможност — продължи главатарят, вдъхновен от одобрението на публиката.

Зад него звуците на насърчение се засилиха.

Ринсуинд се дръпна още малко назад.

— Не ми се вярва, макар да ви благодаря. Не съм създаден за такава работа.

— Ще те поокастрим и ще паснеш идеално — обеща пиратът със светнали от веселие очи.

— Уф, стига толкова… — промърмори Конина.

Огледа застаналите от двете й страни мъже и ръцете й се стрелнаха. Намушканият с ножицата може би се отърва по-леко от одрания с гребена, като се знае що за бразди оставят по лицето металните зъбци. Тя протегна ръка, улови изтърван меч и се хвърли към останалите двама.

Главатарят се извъртя на място, щом чу писъците, и се озова пред Багажа с отворения му капак. В този миг Ринсуинд се заби със скок в гърба му и го катурна напред към каквато и забрава да се криеше в многоизмерните дълбини на сандъка.

Гневният рев прекъсна внезапно.

А капакът тресна като резетата в портата на ада.

Ринсуинд отскочи разтреперан.

— Единствена по рода си възможност, а? — промърмори, едва сега схванал намеците на пирата.

Падна му се обаче и единствената по рода си възможност да гледа увлечената в схватката Конина. Малцина мъже бяха оцелели след такова представление.

Противниците й отначало се разкикотиха от наглостта на дребното момиче, но бързичко преминаха през различните етапи на недоумение, съмнение, безпокойство и смъртен ужас, когато около тях се стесни сякаш плътен кръг от бляскаща стомана.

Тя се отърва от последния телохранител на главатаря с две намушквания, от които и очите на Ринсуинд се насълзиха, после се метна със салто на долната палуба. За досада на собственика си и Багажът се устреми след нея, смекчавайки падането си върху гърба на пират. Появата му засили неописуемо паниката сред ловците на роби — колкото и лошо да е, ако със смъртоносна и свирепа ловкост те нападне хубавичко момиче в бяла рокля на цветенца, за самочувствието на мъжа е още по-болезнено да бъде спъван и хапан от пътна принадлежност. Никак не е добре и за всичко останало у мъжа.

Ринсуинд надникна над парапета.

— Ама че е фукльо…

Метателен нож пръсна трески от дървото току под носа му и отскочи край ухото му. От парещата болка Ринсуинд рязко вдигна ръка, пипна и зяпна втрещен дланта си, преди да припадне кротко. Не можеше да се каже, че не понася кървища, но нямаше сили да гледа своите.

Пазарът на обширния, застлан с калдъръм площад „Сатор“ пред черната порта на Невидимия университет вреше и кипеше.

Мнозина твърдяха, че в Анкх-Морпорк всичко е за продан с изключение на бирата и жените, които само се вземат под наем за кратко. Почти всички стоки можеха да бъдат намерени на този пазар, който с годините нарастваше сергия след сергия и новодошлите вече опираха гърбове в древните зидове на оградата около Университета. Всъщност каменната стена им предлагаше удобно място за окачване на дрехи и лавици с амулети.

Никой не забеляза, че крилата на портата се отвориха навътре. Но от Университета сякаш се разстла вълна на тишина и плъзна по шумния претъпкан квадрат като водата на застояло блато. Всъщност не беше истинска тишина, по-скоро оглушителен рев на антизвук. Тишината не е противоположност на шума, а само негова липса. Този звук беше от отвъдната й страна и сенчестите му децибели удушиха крясъците на пазара като тонове стоварило се отгоре кадифе.

Тълпите се заозъртаха облещени, всички отваряха и затваряха усти като златни рибки и с горе-долу същия успех. Главите се завъртяха към портата.

И нещо друго изригваше оттам заедно с всеобщото смълчаване. Най-близките до пролуката сергии зачегъртаха по калдъръма, ръсейки стоката. Собствениците им се разбягаха панически, когато сергиите се блъснаха в следващата редица, заскрибуцаха неумолимо нататък и се натрупаха, докато не отвориха просторен проход от голи камъни по цялата ширина на площада.

Ардроти Дългожезъл, предлагащ пълни с живот пирожки на потенциалните си клиенти, надникна над останките от сергията си точно навреме, за да види излизащите магьосници.