Познаваше ги или поне до този миг си въобразяваше, че знае що за стока са те. Завеяни дърти симпатяги, посвоему достатъчно безобидни, облечени по-зле от вехти дивани и запалени почитатели на онези негови изделия, които преоценяваше заради излишна възраст и жизненост, каквато предпазливата домакиня не би понесла.
Но появилите се сега магьосници бяха съвсем ново явление за Ардроти. Стъпваха по площад „Сатор“, сякаш го притежаваха. Изпод ботушите им изскачаха синкави искрици. И незнайно как се бяха източили на ръст.
А може би се пъчеха.
Да, в това беше промяната…
Ардроти имаше наченки на магическа дарба и когато магьосниците нахълтаха на площада, тъкмо тя му подсказа, че най-добре за здравето му ще бъде да си опакова ножовете, мелачките и подправките в раницата и да напусне града през следващите десетина минути.
Последният магьосник изостана малко от колегите си и огледа площада презрително.
— Някога тук имаше фонтан. Ей, вие! Отдръпнете се…
Дребните търговци се споглеждаха. От магьосниците поначало се очакваше да говорят властно, но в този глас имаше остри ръбове, нещо нечувано досега. Гласът приличаше на свит юмрук.
Очите на Ардроти се извиха настрана. От отломките на сергията си за желирани морски звезди и миди се надигна Мискин Кобъл като ангел на възмездието. Отръскваше разни молюски от брадата си и плюеше оцет. За него разправяха, че отварял стридите с една ръка. Годините, през които откъсваше от скалите гигантските миди в Анкхския залив и се боричкаше да ги укроти, го надариха с външност, напомняща за движението на тектонски плочи. Той не се изправи, а по-скоро се разгъна.
Изтопурка тежко към магьосника и посочи с треперещ пръст останките от сергията си, откъдето няколко по-предприемчиви омари се устремиха решително към свободата.
— Ти ли го направи?
— Стой далеч от мен, говедо!
Според Ардроти тези пет думи дадоха на магьосника вероятна продължителност на живота колкото на стъклен гонг.
— Мразя ги аз магьосниците — сподели Кобъл. — Ама от сърце. Затуй ще те прасна, чатна ли?
Замахна с все сила.
Едната вежда на магьосника трепна, по продавача на морски дарове плъзнаха жълти пламъци, чу се пращене като от разкъсан плат и Кобъл изчезна. Останаха само ботушите му — от тях се виеха струйки дим.
Никой не е открил защо винаги остават димящи ботуши, колкото и силен да е бил взривът. Сигурно е една от онези неразгадаеми тайни…
Зоркият поглед на Ардроти не пропусна факта, че магьосникът се стресна почти колкото гъмжилото наоколо, но се опомни с похвална бързина и размаха жезъла си.
— Вие, хорица, си вземете поука от това — посъветва той тълпата. — Никой няма да вдига ръка срещу магьосник, ясно ли е? Много промени ще има. Ти пък какво искаш?
Въпросът беше отправен към Ардроти, който се опита да подмине незабелязано магьосника, а сега припряно порови в подноса с пирожките.
— Питах се дали ваша милост ще пожелае да си купи някоя от тези превъзходни пирожки. Пълни са с хранително…
— Гледай внимателно, продавачо на пирожки! — нареди магьосникът.
Изпъна ръка напред, направи странен жест с пръсти и измъкна пирожка от въздуха.
Беше дебела, златистокафява и прелестно глазирана. От пръв поглед Ардроти позна, че от единия до другия край е натъпкана с прекрасно свинско без тлъстини и няма никакви въздушни мехурчета, с каквито той се докопваше до мижавата си печалба в търговийката. Може би прасенцата се надяват да станат тъкмо такава пирожка, когато пораснат.
Умърлуши се. Пред очите му се рееше знамението за неговата съсипия.
— Искаш ли да си хапнеш? — предложи магьосникът. — Там, откъдето я взех, има предостатъчно.
— Все ми е тая откъде я взехте — промърмори Ардроти.
Погледът му се плъзна от ненадминатата пирожка към лицето на магьосника и в налудничавия блясък на тези две очи видя как светът се преобръща с главата надолу.
Обърна гръб съкрушен и пое към най-близката градска порта.
„Не стига, че убиват хора, ами им отнемат и залъка от устата“ — мислеше си горчиво.
Цяла кофа вода лисна върху лицето на Ринсуинд. Изтръгна го от кошмара, в който стотина жени с черни дрехи се мъчеха да го подстрижат с ятаганите си и му се разминаваше на косъм в най-буквалния смисъл. Мнозина биха пренебрегнали такъв сън, внушавайки си, че е избил подсъзнателният им страх от кастриране. Но подсъзнанието на Ринсуинд повече се поддаваше на страха цялото му тяло да не бъде накълцано на ситни мръвчици. Всъщност никога не се освобождаваше докрай от тези видения.