Той се подпря и седна.
— Добре ли си? — угрижено попита Конина.
Ринсуинд огледа набързо бъркотията по палубата.
— Не се знае — отвърна предпазливо.
Наоколо май нямаше ловци на роби, поне не изправени. Виждаха се мнозина от екипажа, които се стараеха да не доближават без нужда Конина. Само капитанът стоеше до двамата нелепо ухилен.
— Махнаха се — обясни момичето. — Грабнаха каквото можаха и избягаха.
— Те гадни копелета — добави капитанът, — ама бързо гребат, като бягат! — Конина трепна от звучния плясък на месестата му длан по гърба й. — Тя сражава много добре за жена. Да!
Ринсуинд се изправи отмалял. Корабът се клатушкаше бодро към далечно петно на хоризонта, което сигурно беше клачианският бряг откъм Главината. Установи, че изобщо не е пострадал. Започна да се развеселява.
Капитанът им кимна сърдечно и отиде да крещи заповедите си за разни платна, въжета и каквото още имаше на кораба. Конина седна върху Багажа, който май нямаше нищо против.
— Капитанът ни е толкова благодарен, че ще ни остави да слезем от кораба в Ал-Кхали — съобщи тя.
— Нали бездруго така се уговорихме с него? — напомни Ринсуинд. — Видях те да му плащаш.
— Да, но досега е смятал да ни плени и да ме продаде в робство, когато стигнем там.
— Какво?! А мен нямало ли е да продаде? — Той изсумтя. — Разбира се, щом нося роба на магьосник, не би посмял…
— Ъ-хъм… Всъщност каза, че е щял да те подари.
Конина усърдно изчовъркваше въображаема тресчица от капака на Багажа.
— Да ме подари ли?
— Ами да. Ъ-хъм… Нещо като безплатна добавка, за да подмами клиента. — Конина напразно изчака да види усмивка на лицето му, въздъхна и попита: — Впрочем защо винаги си толкова нервен, когато има жени наблизо?
Ринсуинд настръхна от обидата.
— Ама че работа! Ако искаш да знаеш… Виж какво, с жените се разбирам много добре, но се разстройвам, когато размахват мечове. — Поумува и призна: — Не по-малко се разстройвам и когато мъжете размахват мечове.
Конина упорито човъркаше тресчицата. Багажът изскърца от удоволствие.
— Знам още нещо, от което ще се разстроиш — смънка тя.
— Е?
— Шапката я няма.
— Какво?!
— Не успях да се намеся, отнесоха, каквото докопаха…
— Значи ловците на роби взеха шапката, когато избягаха?
— Я не си позволявай да ми говориш така! Аз поне не се въргалях в несвяст…
Ринсуинд трескаво размаха ръце.
— Не, не, няма нужда да се вълнуваш толкова, нищо не съм си позволявал… Трябва да помисля…
— Капитанът каза, че сигурно са се върнали в Ал-Кхали. Там имало едно свърталище на престъпници и ще можем скоро да…
— Не виждам защо сме длъжни да правим нещо — прекъсна я Ринсуинд. — Шапката искаше да се махне по-далеч от Университета, а не ми се вярва онези пирати да наминават оттам за по едно питие на крак.
— Ще им позволиш да я отнесат ли?! — с искрено изумление възкликна Конина.
— Все някой ще я отнесе. Защо непременно да съм аз?
— Но нали разправяше, че била символ на магьосничеството! Онова, към което се стремят всички магьосници! Не можеш да я зарежеш просто така!
— Ха, само гледай.
Обзе го необичайна изненада. Вземаше решение. Собствено. Беше си негово и на никой друг. Не го принуждаваха да реши. Понякога изглеждаше, че целият му живот се състои в поредица от неприятности, които го сполетяваха заради желанията на други хора. Но този път сам взе решение и край. Щеше да слезе от кораба в Ал-Кхали и да измисли как да се завърне у дома. Който иска, да спасява света. Желаеше му късмет. Вече бе решил.
Челото му се набръчка. Защо ли не му олекна?
„Защото решението ти е голяма скапана грешка, идиот проклет!“
„А, не, стига с тези гласове в главата ми. Вън!“
„Аз съм си на мястото тук.“
„Ти да не си аз?“
„Твоята съвест съм.“
„Тъй ли…“
„Не бива да оставиш шапката да се затрие. Тя е символ…“
„… добре, де, знам…“
„… на магията съгласно Традицията. На магията, овладяна от хората. Нали не искаш да се върнем назад в мрачните времена, когато се е вихрела дивата магия? Самата действителност била разтърсвана из основи всеки ден. Същински ужас.“
„Че аз откъде знам това?“
„От родовата памет.“
„А стига, бе. И аз ли я имам?“
„Е, поне отчасти…“
„Аха, схванах, но защо точно аз?“
„Дълбоко в душата си ти знаеш, че си истински магьосник. Думата «Магьосник» сякаш е врязана в сърцето ти.“
— Да, ама за жалост все срещам хора, дето се мъчат да проверят така ли е — окаяно смотолеви Ринсуинд.
— Какво каза? — не чу добре Конина.