Ковчежникът бе понавлязъл в тънкостите на древните езици и напрегна ума си.
— „Мисля, следователно съм шапка“, така ли? — постара се да налучка.
— Какво? — изгледа го озадачен Кардинг.
Вече слизаха по стълбата към преродената Голяма зала.
— Да не е „Смятам се за побъркана шапка“? — търсеше истината Спелтър.
— Ох, млъкни, моля те.
Маранята още висеше над града, златно-сребърните й пелени бяха обагрени в червено от залязващото слънце, чиито лъчи нахлуваха през прозорците на залата.
Коин седеше на табуретка, отпуснал жезъла на коленете си. Спелтър се сети, че изобщо не е виждал момчето без жезъла в ръце, а това му се стори твърде странно. Повечето магьосници захвърляха жезлите си под леглото или ги окачаха над камината.
Този жезъл никак не му допадаше. Беше черен не на цвят, а просто защото изглеждаше като подвижна пролука към друго, по-неприятно съчетание на измеренията. Нямаше очи и въпреки това сякаш се взираше в ковчежника и научаваше най-съкровените му помисли, тоест знаеше повече от самия Спелтър в момента.
Когато двамата магьосници прекосиха залата, кожата на ковчежника настръхна от напора на дива магия откъм седналата фигура.
Няколко десетки старши магьосници се бяха събрали в кръг около табуретката и се блещеха към пода.
Спелтър надникна над нечии рамене и видя…
… света.
Рееше се в локва от непрогледна нощ, някак врязана в самия под. Ковчежникът бе обзет от ужасяваща увереност, че това е истинският свят, не някакъв образ или илюзия. Имаше си облачни вихри и всичко останало. Ето ги замръзналата пустош около Главината, Уравновесяващия континент, Кръглото море, Водопада на Ръба, мънички и в пастелни оттенъци, но въпреки всичко…
Някой му говореше.
— Ъ-ъ?
Внезапното охлаждане на атмосферата наоколо го принуди да се върне мигновено в действителността. Осъзна втрещен, че Коин му е казал нещо.
— Моля? — поправи се тутакси. — Заплеснах се… светът е толкова красив…
— Нашият Спелтър е естет — установи Коин и един-двама магьосници, знаещи значението на думата, се подсмихнаха, — но ако ще обсъждаме света, той подлежи на усъвършенстване. Преди малко ти казах, Спелтър, че накъдето и да отправим взор, срещаме жестокост, безчовечност и алчност. А това ни подсказва, че светът е управляван зле, нали?
Ковчежникът усети как двайсетина чифта очи го пронизват.
— Ъ-ъ… Да, но не можеш да промениш човешката природа.
Настана мъртвешка тишина. Спелтър се запъна.
— Или можеш?…
— Тепърва ще узнаем това — намеси се Кардинг. — Но ако променим света, човешката природа ще го последва. Не е ли така, братя?
— Имаме града — обади се някой. — Аз собственоръчно сътворих замък…
— Да, властваме над града — прекъсна го Кардинг, — но кой властва над света? По земите пред погледите ни има поне хиляда кралчета, императорчета и владетелчета.
— И нито един от тях не може да чете, без да срича — вметна друг магьосник.
— Патрицият можеше… — отрони Спелтър.
— Не и ако му отрежеш показалеца — сопна се Кардинг. — Между другото къде се дяна онзи гущер? Както и да е… Важното е, че светът несъмнено трябва да бъде управляван от хора, вещи в знанието и философията. Трябва да бъде воден напред. Прахосахме векове в раздори помежду си, но ако сме задружни… кой знае на какво сме способни?
— Днес — градът, утре — светът — подхвърли някой по-назад в тълпата.
Кардинг кимна.
— Утре — светът, а… — сметна набързо — … в петък — Вселената!
„Тъкмо почивните дни ще ни останат свободни“ — кисело помисли Спелтър. Спомни си, че носи кутията, и я подаде на Коин. Но Кардинг изплува плавно пред него и я връчи на момчето с отмерен жест.
— Шапката на Архиканцлера — обяви Кардинг. — И според всички нас тя по право се пада на теб.
Коин взе кутията и Спелтър за пръв път зърна сянка на съмнение да помрачава лицето му.
— Няма ли някаква официална церемония? — попита момчето.
Кардинг се закашля.
— Аз… ами няма. Не ми се вярва да има. — Озърна се към останалите старши магьосници и те дружно завъртяха глави. — Няма. Никога не сме провеждали церемония. Тоест… освен банкета. Нали разбираш, не е като коронясване, защото Архиканцлерът предвожда братството на магьосниците… — Гласът на Кардинг глъхнеше пред тези златисти очи. — Той е… сещаш се… той е… пръв… сред… равни…
Отстъпи бързешком, защото жезълът се врътна замайващо към него. Коин сякаш пак се вслушваше в недостъпен за другите глас.