— Не — промълви накрая. Вече говореше с екот, който непосветените в Занаята постигат единствено с помощта на изобилие от много скъпа аудиотехника. — Ще има церемония. Задължително е да има, за да проумеят хората, че господари са магьосниците. Но няма да я проведем тук. Аз ще избера мястото. И всички магьосници, които са минавали през портата на Университета, ще присъстват, ясно ли ви е?
— Някои от тях живеят далеч оттук — внимателно напомни Кардинг. — Ще мине време, докато пристигнат. За кога си предвидил…
— Те са магьосници! — изкрещя Коин. — Могат да се озоват тук, преди да мигнете! Дадох им могъщество! Освен това — гласът му се укроти почти до нормалната си сила — с Университета е свършено. Никога не е бил истински дом за магията, а само неин затвор. Ще построя друго средище за нас.
Той извади новата шапка от кутията и й се усмихна. Спелтър и Кардинг не смееха да дишат.
— Но…
Обърнаха се. Звукът се бе изтръгнал от гърлото на Хакардли, пазителя на традициите. Устата му се отваряше беззвучно.
Коин го изгледа и едната му вежда се изви.
— Нали не възнамеряваш да закриеш Университета? — попита старият магьосник разтреперан.
— Вече не е необходим — осведоми го момчето. — Той е дупка, пълна с прахоляк и стари книги. Вече е в миналото ни. Не съм ли прав… братя?
Всички замънкаха неуверено. Трудно им беше да си представят живота без древните камъни на Невидимия университет. Но като се замислеха, прахоляк не липсваше, разбира се, а и книгите си бяха прастари…
— В края на краищата… братя… кой измежду вас се е отбивал скоро в тъмната библиотека? Магията вече е във вас, не е скрита между прашни корици. Нима това не е радостно? Има ли някой да не е направил повече магии — но истински! — през последното денонощие, отколкото през целия си предишен живот? Нима някой сред вас не ме подкрепя с цялата си душа?
Ковчежникът потръпна. Тъкмо тогава в цялата му душа се пробуди един стаен Спелтър, който се бореше да бъде чут. Този Спелтър изведнъж закопня за доскорошните безметежни дни, когато магията беше кротка, влачеше се наоколо по пантофи и винаги имаше време за едно шери пред камината, вместо да е като нажежен меч в мозъка. И преди всичко не убиваше.
Вцепени се в смъртен страх, защото усети как гласните му струни звънят в готовност да възразят… въпреки отчаяните му усилия да ги възпре.
А жезълът се опитваше да го открие. Долавяше как го търси. И щеше да го заличи досущ като горкия стар Билиас. Спелтър стисна челюсти, но нищо не постигна. Гръдният му кош се напълни с въздух. Зъбите му заскърцаха от напора на думите.
Кардинг помръдна неловко и го настъпи по крака. Ковчежникът изквича.
— Извинявай — промърмори Кардинг.
— Какво ти има, Спелтър? — обади се Коин.
Ковчежникът подскачаше на един крак, внезапно отърсил се от заплахата. Облекчението заливаше като цунами цялото му тяло, макар пръстите на крака му да се сгърчиха от болка. За пръв път в историята на света някой изгаряше от такава благодарност, че стокилограмово туловище на магьосник почти му е премазало стъпалото.
Писъкът му май разпръсна и напрежението в залата. Коин въздъхна и стана.
— Беше хубав ден…
Два часът през нощта. Речната мъгла се гърчеше като плетеница от змии по улиците на Анкх-Морпорк, но не пречеше на никого. Магьосниците решиха, че не понасят другите да будуват след полунощ, затова никой не будуваше. Жителите на града бяха потънали в тревожния сън на омагьосаните.
На Площада на строшените луни, доскоро същински бутик на потайните наслади, където среднощният любител на веселбата би могъл да придобие от осветените с факли и закрити със завески сергии всичко — от чиния желирани змиорки до венерическа болест по избор, мъглата се сгъстяваше и капеше в безлюдния студ.
Сергиите ги нямаше, заместени от полиран мрамор и статуя, въплъщаваща духа на… нещо си, заобиколена от осветени фонтани. Глухият шум на водата единствен разхлабваше хватката на тишината, вкопчила пръсти в гърлото на града.
Безмълвие се бе възцарило и в тъмната грамада на Невидимия университет. Само че…
Спелтър се прокрадваше по сенчестите коридори като двукрак паяк. Притичваше… или поне куцукаше пъргаво от колона към сводест проход. Накрая се добра до неприветливата врата на Библиотеката. Огледа изнервен тъмата наоколо и след кратко колебание почука лекичко, колкото да изтръгне почти нечут звук.
Тишина се стелеше и откъм дебелата дървена врата. Но за разлика от онази, която бе поробила града, беше бдителна и наежена. И спящата котка, току-що отворила едното си око, не издава нито звук.