— Мисля, че една млада жена не бива да вижда такива неща — заяви той строго.
Момичето му се усмихна и подхвърли мило:
— А пък за магьосниците е направо немислимо. Уж трябвало да ослепеете от такива гледки.
Ринсуинд пак зажумя нагоре, готов да рискува поне едното си око. „Да, какво друго да очакваш от тях? Не знаят какво вършат. Чужбината си е… ами чужбина. Тук всичко се прави иначе.“
Стигна до извода, че някои неща все пак се правят по същия начин, но далеч по-изобретателно. И по-често, ако се съди по тези картини.
— Храмовите фрески на Ал-Кхали са известни нашир и надлъж — спомена Конина, докато се промушваха между орляците дечица, опитващи се да продадат на Ринсуинд пръстени или да го запознаят с някоя от хубавичките си сродници.
— Ясно ми е защо са се прославили така — сподели той. — Ей, я се разкарай, разбра ли? Не, не искам да го купя, каквото и да е то. Не, не желая да се запозная с нея. Нито пък с него, гадно момченце такова. Махайте се, бе!
Последният вопъл беше отправен към купчинката дечица, яхнали невъзмутимо Багажа, който се тътреше търпеливо след него и изобщо не понечи да ги изтръска на земята. Ринсуинд предположи, че Багажът се муси по някаква причина, и това го ободри.
— Колко хора има на този континент?
— Де да знам — отвърна Конина, без да се обърне. — Трябва да са милиони.
— Ако бях мъдър, нямаше да съм на тяхно място — от сърце заяви той.
От няколко часа се намираха в Ал-Кхали, портата към загадъчния континент Клач. Започваше да му писва.
В един приличен град щеше да има поне мъничко мъгла, а хората щяха да живеят по домовете си, вместо да прекарват цялото си време на улицата. И не би срещнал такова изобилие от пясък и жега. А пък вятърът…
Анкх-Морпорк се отличаваше със знаменитата си воня, толкова жизнена, че докарваше до сълзи и силни корави мъже. Но Ал-Кхали можеше да се похвали със своя вятър, духащ от необятните пустини близо до Ръба. Не беше силен, но никога не спираше и след време действаше на чужденците като ренде за домат. Започваше да им се струва, че е ожулил кожата от телата им и чегърта направо по нервите.
За чувствителните ноздри на Конина вятърът носеше ароматни послания от сърцето на континента, смесили мразовитите нощи на пустините, смрадта на лъвовете, гниещия листак на джунглата и газовете от червата на антилопите.
Разбира се, Ринсуинд не можеше да надуши всичко това. Приспособяването е чудесно свойство на живите твари. Повечето кореняци на Морпорк не биха усетили и миризмата на горящ пухен дюшек от пет крачки.
— Сега накъде? — попита той. — Няма ли да се скрием от този вятър?
— Баща ми се е застоял малко в Ал-Кхали, когато е търсил Изгубения град Ий — сподели Конина. — И доколкото си спомням, говореше с голям възторг за местния соук. Това е нещо като пазар.
— Значи ще отидем да огледаме сергиите за шапки втора употреба — опита се да налучка Ринсуинд. — Макар че идеята не е…
— Аз по-скоро се надявам, че ще ни нападнат. Нищо по-разумно не мога да измисля. Баща ми твърдеше, че малцина чужденци, влезли в този соук, са излизали живи оттам. Разправяше, че там се навъртали кръвожадни типове.
Ринсуинд обмисли чутото с подобаващо старание.
— Би ли повторила, моля? След като спомена, че ще ни нападнат, май ми бръмнаха ушите.
— Нали искаме да срещнем местните престъпници?
— Не бих казал, че искаме — възрази той. — Не бих избрал точно този израз.
— Как предпочиташ да го кажеш?
— Ами… Май „не искаме“ обобщава мнението ми.
— Но нали се съгласи да си върнем шапката!
— Не съм се съгласявал да умра покрай издирването — унило натърти Ринсуинд. — От това никой няма да има полза. Не и аз във всеки случай.
— Баща ми често казваше, че смъртта е като сън.
— Аха, същото чух и от шапката — отвърна той.
Свърнаха по тясна, претъпкана с хора уличка между белосани глинени стени.
— Но както аз виждам нещата — продължи Ринсуинд, — от такъв сън е по-трудно да се събудиш сутрин.
— Все пак рискът не е голям — увери го Конина, — щом си с мен.
Тя тръгна по друг здрачен проход, а свитата от невръстни предприемачи ги гонеше по петите.
— Да, ти направо подскачаш от нетърпение — обвини я той. — Пак тази пуста наследственост…
— Просто млъкни и се погрижи да приличаш на жертва, бива ли?
— О, с това ще се справя. — Ринсуинд отпъди един особено упорит член на тукашната Детска търговска камара. — Имам богат опит. За последен път ти повтарям, проклето момченце, че не искам да купувам никого!
Взираше се мрачно в стените наоколо. Тук поне нямаше смущаващи картинки, но горещият ветрец вдигаше прахоляк, а му омръзна до повръщане да гледа пясък. Жадуваше за две-три студени бири, за още по-студена вана и чисти дрехи. Едва ли щеше да се почувства по-добре, но поне ужасното му настроение щеше да стане по-поносимо. Не му се вярваше обаче да има бира в този град. Колкото и да беше странно, но в познаващи студа места като Анкх-Морпорк най-обичаното питие си остава бирата, която още повече охлажда. А там, където небето е същинска пещ с отворена вратичка, хората се пристрастяват към мънички чашки с лепкави течности, от които гърлото пламва. И постройките тук му изглеждаха доста сбъркани. И статуите в някои храмове бяха… ами неподходящи. Тук не беше добро място за един магьосник. Разбира се, местните си имаха саморасли подобия на магьосници, някакви заклинатели, но за прилична магия и дума не можеше да става…