Вторачиха се през хилядата километра, делящи ги от могъщата планинска верига, снежнобяла и студена. Според преданията през потайните долини на Овнерог се стигаше до замръзналите земи около Главината, последно владение на Ледените великани. Били заточени там след последната си величава битка с боговете. В онези времена планините се подавали като острови в огромното ледено море. По върховете им ледът още не се предаваше.
Коин ги озари със златната си усмивка.
— Какво казваш, Кардинг?
— Заради чистия въздух е, господарю. Изглеждат толкова малки и близки. Само споменах, че човек едва ли не може да ги докосне…
Коин му махна с ръка да млъкне. Протегна тънка ръка и нави ръкава си в традиционния знак, че ще прави магия без заблуди. Посегна, после разтвори пръсти. Никой не би оспорил, че върху дланта му имаше малка буца сняг.
Другите двама гледаха онемели как снегът се топи и капе на пода.
Коин се разсмя.
— Толкова ли е трудно да повярвате? Да взема ли бисери от Крул, прилепил се към Ръба? Или искате пясък от Големия Неф? Може ли старата ви магия да се мери с това?
В ушите на Спелтър момчешкият глас звънеше метално. Коин се взираше изпитателно в лицата им.
Накрая Кардинг въздъхна и заговори доста смирено:
— Не може. През целия си живот търсех магията, но откривах само цветни огънчета, дребни хитрини и стари изсъхнали книги. Магьосничеството не е сторило нищо за света досега.
— А ако ви кажа, че възнамерявам да разпусна Ордените и да закрия Университета? Макар че, разбира се, старшите ми съветници ще заемат подобаващо положение.
Пръстите на Кардинг се свиха до побеляване на ставите, но той само вдигна рамене.
— Няма какво да отговоря. Кой би сравнявал свещта със слънцето по пладне?
Коин се обърна към Спелтър. Жезълът повтори движението. Изящните резбовани фигури наблюдаваха студено ковчежника. Една от тях до върха неприятно приличаше на извита вежда.
— Мълчалив си, Спелтър. Не си ли съгласен с мен?
„Не. Някога в света имало магизточници, но магьосничеството било предпочетено пред тях. То е магия за хора, не за богове. Не са ни нужни магизточници. Тогава е имало голяма бъркотия, но сме я забравили. Харесваше ми старата магия. Тя не разтърсваше света, а пасваше в него. Беше правилната магия. Исках да бъда всичко на всичко магьосник.“
Той забоде поглед в краката си.
— Да, съгласен съм — прошепна.
— Добре — доволно отрони Коин.
Застана на края на кулата и се загледа в криволичещите улици на Анкх-Морпорк. Кулата на Занаята се свиваше жалко десет пъти по-ниско от новите си конкуренти.
— Според мен — обяви момчето — ще проведем церемонията идната седмица при пълнолуние.
— Ъ-ъ… Пълнолуние ще има чак след три седмици — дръзна да напомни Кардинг.
— Идната седмица — повтори Коин. — Щом казвам, че ще има пълнолуние, никой да не ми възразява.
Взря се в зданията на Университета, смалени като детски играчки, и посочи.
— Какво е това?
Кардинг надзърна.
— Ами… Библиотеката. Да, Библиотеката.
Мълчанието беше смазващо и Кардинг долови, че трябва да добави нещо, каквото и да е, само да я няма тази тишина.
— Там държим книгите, нали се сещаш. Деветдесет хиляди тома, струва ми се. Така ли е, Спелтър?
— Ъ? О… Да. Предполагам, че са около деветдесет хиляди.
Коин се облегна на жезъла.
— Изгорете ги.
Полунощ потропваше нечуто с черния си жезъл по коридорите на Невидимия университет, а Спелтър не чак толкова наперено се промъкваше към невъзмутимата врата на Библиотеката. Почука и звукът отекна толкова гръмко в празната сграда, че ковчежникът се облегна на стената и изчака ударите на сърцето му да се поразредят поне малко.
Най-сетне чу шум като от разместване на тежки мебели.
— Ууук?
— Аз съм.
— Ууук?
— Спелтър.
— Ууук.
— Слушай, трябва да се махнеш оттам! Той се кани да изгори Библиотеката!
Нямаше отговор иззад вратата.
Ковчежникът се отпусна на колене.
— Ще го направи, да знаеш — зашепна. — Вероятно ще принуди мен да го сторя, с онзи жезъл… ъ-ъ… той знае какво става навсякъде, знае и че знам за него… моля те, помогни ми…
— Ууук?
— Миналата нощ надникнах в стаята му… а жезълът… жезълът сияеше по средата като фар, момчето пък хленчеше на леглото. Усещах как жезълът прониква в главата му, внушава му страшни неща. После ме забеляза, трябва да ми помогнеш, само ти не си…
Спелтър млъкна. Лицето му се вдърви. Обърна се съвсем бавно против волята си, защото нещо го завъртя полека.
Знаеше, че Университетът е безлюден. Всички магьосници се преместиха в Новата кула, където и най-нищожният студент разполагаше с по-разкошни покои, отколкото си позволяваха доскоро и старшите преподаватели.