— Брей, че чудновато хрумване — промълви момичето.
— Е, като се знае какви вярвания имат тук… Виж сега… Когато човек умре, според тях отива в нещо като градина, където има една такава музика и… и… — той замънка смутено — … шербет… и… млади жени.
Конина попи с поглед зелената пищност на оградения парк с пауните, сложните релефи по сводовете и леко хъркащите фонтани. Десетина излегнали се жени отвърнаха равнодушно на погледа й. Скрит в шубрака струнен оркестър свиреше трудната за несвикналото ухо клачианска музика „бхонг“.
— Не съм мъртва — установи момичето. — Няма как да не съм научила. Пък и аз не си представям рая такъв. — Тя хвърли критичен поглед на полегналите фигури и добави: — Питам се кой им прави прическите…
Върхът на меч я побутна по кръста и двамата продължиха по красиво проправената алея към малка беседка с купол сред маслинени дръвчета. Конина се озъби.
— Освен това никак не обичам шербет.
Ринсуинд си замълча. Беше зает да проверява състоянието на духа си и не остана доволен от резултата. Измъчваше го ужасното прозрение, че се влюбва.
Беше убеден, че е открил всички симптоми. Изброи потните длани, сгорещяването в корема и неясното усещане, че кожата по гръдния му кош се е превърнала в стегнат ластик. Не пропускаше и факта, че при всяка дума на Конина някой сякаш забиваше нажежена стомана в гръбнака му.
Озърна се към Багажа, който търпеливо топуркаше до него, и разпозна подобни симптоми.
— И ти ли, бе?!
Вероятно слънчевите лъчи си направиха шега, плъзгайки се по капака, но не биваше да се изключва вероятността дървото да е било по-червено за миг.
Естествено мъдрото крушово дърво установяваше смахната мисловна връзка с притежателя си… Ринсуинд поклати глава. Поне откри причината Багажът да не проявява обичайната си злонамереност към околните.
— Няма да ти провърви — увери той спътника си. — Все пак тя е жена, а пък ти си… — Поумува малко. — Каквото ще да си, няма спор, че си от дървеното изповедание, така да се каже. Няма да стане. А и ще плъзнат едни приказки…
Изви глава и опари с начумерен поглед стражите в черно.
— Не разбирам защо зяпате така — укори ги сурово.
Багажът се мъкнеше до Конина и накрая тя си одра глезена в ръба.
— Я се разкарай! — сопна му се и го ритна пак, този път нарочно.
Доколкото Багажът имаше някакво изражение, то се смръзна от изумена покруса.
Беседката пред тях имаше формата на луковица, осеяна със скъпоценни камъни и крепена от четири колони. Вътрешността беше препълнена с възглавници, на които се изтягаше възпълничък мъж на средна възраст, заобиколен от три млади жени. Носеше алена роба, везана със златни нишки. А премените на момичетата, прецени Ринсуинд, показваха колко изкусно може да бъде покрито човешкото тяло с три извити метални пластинки и няколко квадратни метра ефирен плат за завески, макар че (той потръпна) и изобретателността си има граници.
Мъжът като че пишеше. Вдигна глава и ги погледна.
— Едва ли бихте могли да предложите уместна рима за „прекрасна“? — попита ги сприхаво.
Ринсуинд и Конина се спогледаха.
— Съгласна? — предложи той.
— Опасна? — подхвърли тя с пресилено дружелюбие.
Мъжът се позамисли.
— „Опасна“ ми допада — призна той. — Има възможности в тази дума. Може би дори ще бъде подходяща. Впрочем придърпайте си възглавници. Пийнете шербет. Но защо още стоите?
— Заради тези въжета — обясни Конина.
— Аз пък имам алергия към хладната стомана — добави Ринсуинд.
— Нима? Трябва да е много досадно.
Мъжът плесна с ръце, но заради изобилието от пръстени се чу по-скоро глух звън. Двама стражи пристъпиха напред пъргаво и срязаха въжетата, после целият отряд изчезна, обаче Ринсуинд остро усещаше погледите на десетки чифтове тъмни очи от зеленината. Първобитният инстинкт го уверяваше, че макар на пръв поглед да е насаме с непознатия, Конина и жените, всяко по-необмислено движение изведнъж ще превърне света в изпълнено с остриета и болка място. Постара се да излъчва безметежност и непоклатима приветливост. Помъчи се да измисли някаква реплика.
— Ами… — Огледа брокатените дипли, нацвъканите с рубини колони и златните бродерии по възглавниците. — Добре сте се обзавел. Тук е… — потърси уместно описание — … несравнимо.
— Нашата особа се стреми към простота — въздъхна мъжът, без да прекъсва бързия бяг на перото си по листа. — А защо сте тук? Питам просто така, не защото не ми е приятно да срещна други поклонници на поетичната муза.
— Доведоха ни — осведоми го Конина.
— Мъже с мечове — допълни Ринсуинд.
— Милите симпатяги, винаги са толкова усърдни. Желаете ли да опитате? — щракна с пръсти към една от жените.