Или друг случай — хергелето бели коне, препускащи през ливада с хиацинти, щеше да подтикне изтерзан композитор да съчини знаменитата „Сюита за летящия бог“ и да дари благост на милиони души. Композиторът обаче се свираше вкъщи, защото бе прихванал херпес зостер. Затова вдъхновението улучи жабок в близкия гьол, но животинчето не беше особено подготвено да даде своя принос в поезията на музикалните тонове.
Немалко цивилизации са обърнали внимание на това стъписващо прахосничество и опитват какви ли не методи за предотвратяването му. Преди всичко прибягват до приятни, но недостойни похвати за настройване на съзнанието на съответната вълна и честота чрез извлеци от екзотични растения или продукти от ферментацията на плодове. Не може да се каже, че постигат нещо значимо.
Така и Креозот, споходен от сън, в който съчиняваше велика поема за живота и философията, както и за свойството им да изглеждат несравнимо по-разбираеми през дъното на чаша за вино, не сътвори нищо особено, защото имаше поетична дарба колкото гладна хиена.
Неразгадаема тайна е защо боговете допускат това да продължава.
Истината е, че и вдъхновението, жизненоважно за ясното и изчерпателно обяснение на проблема, попадна в нечия глава. Само че главата принадлежеше на женско синигерче, а то не успя да сподели разбираемо мнението си, колкото и кодирани съобщения да цвъкаше по первазите. По странно съвпадение един философ, посветил безсънни нощи на този проблем, се събуди същата сутрин с чудесна нова идея как да изкълвава по-бързо оставените на первазите трошички.
Ето че стигнахме отново до магията.
В далечните дълбини на междузвездното пространство самотна частичка вдъхновение се рее безгрижно, без да подозира предопределението си. Толкова по-добре за нея, защото съдбата й е отредила след броени часове да улучи нищожна част от мозъка на Ринсуинд.
Участта й щеше да е тежка, дори ако творческото ядро на Ринсуинд имаше по-нормални размери. Но кармата на частичката я поставяше пред затруднението как да се насочи към мишена с размерите на стафида от разстояние няколкостотин светлинни години. В необятната Вселена животът на субатомните частички понякога е твърде труден.
Ако частичката успее, Ринсуинд ще започне да обмисля много сериозна философска идея. Ако ли не, близката тухла няма да знае как да се справи с внезапното важно прозрение.
Дворецът на серифа, известен в легендите като Рокси, заемаше онази част от центъра на Ал-Кхали, незаета от ширналата се Цветущата пустош. Повечето подробности от живота на Креозот вече бяха мит и за пращящия от сводове, куполи и колони дворец се говореше, че никой не може да преброи стаите му. Ринсуинд също не знаеше кой е номерът на стаята, където попадна.
— Магическа е, нали? — настоя везирът Абрим и го сръга в ребрата. — Ти си магьосник, кажи ми какво може тази шапка.
— Защо решихте, че съм магьосник? — отчаяно попита Ринсуинд.
— Написано е на твоята шапка.
— А-а, да…
— И си бил на кораба с шапката. Хората ми са те видели.
— Серифът наема на служба пирати?! — озъби се Конина. — Ама че поклонник на простотата!
— О, аз ги наемам на служба. Все пак съм везир. Положението ми го изисква. — Вторачи се в момичето и кимна на двама стражи. — Серифът се придържа към книжовни възгледи, но не и аз. Отведете я в харема, макар че… — той въздъхна раздразнено — … според мен там я очакват само скука и прегракване от пеене. — Обърна се към Ринсуинд. — Не говори, не мърдай ръце, не се мъчи да ме изненадаш с магически подвизи. Защитен съм с необичайни и могъщи талисмани.
— Почакайте за минутка… — започна Ринсуинд.
Но Конина го прекъсна:
— Всичко е наред. Отдавна се чудя как ли изглеждат харемите отвътре.
Устата му напразно се отвори няколко пъти, но накрая той успя да изгъгне:
— Сериозно?
Тя зашава с вежда насреща му Вероятно беше някакъв знак. Ринсуинд предполагаше, че би трябвало да го проумее, но му пречеха чудатите страсти, размърдали се дълбоко в душата му. Нямаше начин да го направят храбрец, но поне го разгневиха. В по-ускорен вариант диалогът зад челото му протече по следния начин:
„Уф…“