„Ти пък кой си?“
„Твоята съвест. Чувствам се ужасно. Погледни, отвеждат я в харема.“
„По-добре нея, отколкото мен“ — отвърна Ринсуинд, само че му липсваше убеденост.
„Направи нещо!“
„Виж колко стражи има наблизо! Ще ме убият!“
„И какво като те убият? Няма да свърши светът, я!“
„За мен ще свърши“ — мрачно напомни Ринсуинд.
„Но само помисли колко леко ще ти бъде на душата в следващия живот…“
„Що не вземеш да млъкнеш? Писна ми от себе си!“
Абрим доближи Ринсуинд и се вторачи любопитно в него.
— С кого си говориш?
— Предупреждавам ви — засъска Ринсуинд през стиснатите си зъби, — че имам магически сандък с крачета, който се разправя безмилостно с всеки нападател. Една думичка да му кажа и…
— Уплаших се — ухили се везирът. — Да не е и невидим?
Ринсуинд рискува да погледне какво има зад него.
— С мен беше, когато влязохме — смънка и преви рамене.
Няма да е вярно, ако кажем, че Багажът никакъв не се виждаше. Все някъде се виждаше, но не и близо до Ринсуинд.
Абрим бавно обикаляше масата с шапката и засукваше мустаци.
— Още веднъж повтарям — щом този предмет носи могъщество, трябва да ми кажеш какво може да прави.
— Защо не питате шапката? — измъкна се Ринсуинд.
— Отказва да отговори.
— Е, а вие защо толкова искате да знаете?
Абрим се разсмя. Звуците не галеха ухото. Май някой му бе обяснил що е то смях, търпеливо и упорито, но везирът не бе усвоил номера.
— Ти си магьосник. Всичко в магьосничеството се свежда до могъщество. Отдавна се интересувам от магия. Имам и дарбата, не се съмнявай. — Везирът се изпъчи сковано. — О, да! Но не пожелаха да ме приемат във вашия Университет. Казаха, че съм психически неустойчив, представяш ли си?!
— Не си представям — искрено го увери Ринсуинд.
Повечето магьосници в Университета му се струваха пълни откачалки. Така че и Абрим беше съвсем нормален кандидат да се влее в редиците им.
Везирът му се усмихна насърчаващо.
Ринсуинд изгледа косо шапката. Тя не му продумваше. Озърна се и към Абрим. Колкото и да беше необичаен смехът му, в сравнение с усмивката беше поносим като птиче чуруликане.
— Ако щете, разчекнете ме, но с нищо няма да ви помогна.
— Аха, предизвикателство — установи везирът и кимна на най-близкия страж. — В момента имаме ли диви коне в конюшните?
— Имаме, господарю, и то твърде буйни.
— Вбесете до пяна на устата четири от тях и ги вкарайте в двора откъм посоката на въртене. А, да, донесете и няколко вериги.
— Незабавно, господарю.
— Ъ-ъ, вижте какво… — замънка Ринсуинд.
— Слушам те.
— Щом поставяте въпроса по този начин…
— Имаш нещо за казване ли?
— Това е шапката на Архиканцлера, щом толкова ви интересува. Символът на цялото магьосничество.
— Могъща ли е?
— Извънредно — потрепери Ринсуинд.
— А защо я наричат шапката на Архиканцлера?
— Той е най-старшият магьосник, нали разбирате. Предводителят. Но… Чуйте ме…
Абрим въртеше шапката в ръцете си.
— Значи може да се каже, че е символ на високия му пост?
— Именно, обаче трябва да ме изслушате, налага се да ви предупредя…
— Затваряй си устата.
Везирът отскочи, а шапката падна на пода.
— Магьосникът не знае нищо. Отпрати го. Ще се пазаря с теб.
— Да се пазаря?! С някаква си част от облекло?
— Имам какво да предложа, ако попадна на подходящата глава.
Ринсуинд беше смразен. Вече изтъкнахме, че той притежаваше усет към опасността, обикновено присъщ само на дребните гризачи. В момента същият този усет се блъскаше отвътре в черепа му с трескавото желание да избяга и да се скрие някъде.
— Не я слушайте! — кресна Ринсуинд.
— Сложи ме на главата си — подкупващо измърка шапката с древен глас като човек, захапал парче филц.
Ако наистина имаше училище за везири, Абрим явно се бе дипломирал със златен медал.
— Първо ще си поприказваме — възрази, махна на стражите и посочи Ринсуинд.
— Затворете го в стаята с паяците.
— О, не, само не и паяци отгоре на всичко! — завайка се Ринсуинд.
Капитанът на стражата пристъпи напред и почтително опря юмрук в челото си.
— Свършиха ни паяците, господарю.
— Тъй ли… — Абрим изпадна в кратко затруднение. — Тогава го пъхнете в клетката на тигъра.
Капитанът се поколеба, без да се заслушва в хленченето до себе си.
— Тигърът е болнав, господарю. Цяла нощ го мъчеше коремът, ако се сещате…
— Значи ще хвърлите подсмърчащия страхливец в шахтата на неугасимите пламъци!
Двама стражи се спогледаха над главата на Ринсуинд, който се свлече на колене.