Ринсуинд въздъхна. Обичаше репички. Те бяха невероятно скучни. А той години наред се стремеше към скуката, но тъй и не я постигаше. Тъкмо започнеше да си въобразява, че е станало скучно, и животът му се препълваше с почти гибелно интересни случки. От самата представа, че някой доброволно би се отказал от петдесет години скука, краката му омекваха. Размишляваше, че ако би имал пет десетилетия пред себе си, можеше да извиси еднообразието до форма на изкуство. Какво изобилие от постъпки, които би отбягвал…
— Знаеш ли вицове за фитили на лампи? — подхвърли, намествайки се удобно на пясъка.
— Не ми се вярва — отрече Найджъл, чукна с юмрук една каменна плоча и се заслуша.
— А аз знам стотици. Много са смешни. Например известно ли ти е колко тролове са необходими, за да сменят фитила на една лампа?
— Този плосък камък е подвижен — осведоми го Найджъл. — Погледни, сигурно е нещо като врата. Помогни ми.
Забута енергично и бицепсите му изпъкнаха като грахово зърно върху молив.
— Предполагам, че е някакъв таен тунел — добави. — Хайде, приложи му малко магия, моля те. Заседна.
— Не искаш ли да чуеш края на вица? — измъчено попита Ринсуинд.
Тук беше топло и сухо, не се забелязваше пряка заплаха с изключение на змията, която се опитваше да бъде незабележима. На някои хора просто не можеш да угодиш…
— Не точно в момента — отказа Найджъл. — Вих предпочел малко магическа подкрепа.
— Не ме бива много — призна Ринсуинд. — Изобщо не схванах номера, а не може само да посочиш с пръст и да изречеш „Казам“…
Разнесе се шум като от забиването на дебела октаринова мълния в тежка плоча, която пръсна камъка на хиляди нажежени, съскащи, остри късчета. Нямаше нищо чудно, защото точно това се случи.
След малко Найджъл се надигна нерешително и угаси малките пожари по кожения си елек.
— Да-а… — отрони с гласа на човек, решил в никакъв случай да не губи самообладание. — Ами много добре. Ще почакаме да изстине малко, ако не си против. А после… после бихме могли да тръгнем.
Позакашля се.
— Нхъ — даде своя принос в разговора Ринсуинд.
Зяпаше облещено върха на показалеца си от разстоянието на опъната ръка. Личеше колко съжалява, че ръцете му не са по-дълги.
Найджъл надничаше в тлеещата дупка.
— Май оттук се минава в някаква стая.
— Нхъ.
— След теб — подкани момъкът и полека бутна Ринсуинд към дупката.
Магьосникът се запрепъва напред, удари чело в камъните и като че не усети нищо, накрая отскочи обратно в ямата.
Найджъл потупа скалата и се навъси.
— Усещаш ли нещо? Нормално ли е камъните да треперят?
— Нхъ.
— Добре ли си?
— Нхъ.
Начинаещият герой долепи ухо до камъка.
— Твърде странен шум. Някакво бръмчене.
Пресъхналата мазилка над главата му изтръска от себе си малко прах.
После две възтежки каменни парчета се измъкнаха с друсане от стените на ямата и тупнаха глухо на пясъка.
Ринсуинд вече се олюляваше по тунела и издаваше тихи стъписани вопли, без изобщо да се притеснява от падащите камъни, които го подминаваха на сантиметри или го халосваха с килограми.
Ако беше в състояние да забележи нещо, щеше да се сети какво става. Въздухът мазнееше и вонеше на горящ калай. Бледи дъгички се плъзгаха по всеки връх и ръб. Някъде съвсем наблизо се натрупваше магически заряд, и то силен. Търсеше чрез кого да се заземи.
А щом наоколо се навърташе магьосник, макар и некадърен като Ринсуинд, все едно имаше стърчащ фар, изграден само от медна ламарина.
Найджъл се измъкна слепешком от тътена и кълбата прахоляк, като накрая се блъсна в застиналия насред друга пещера Ринсуинд, обвит в октаринов ореол.
А магьосникът имаше ужасен вид. Креозот не би пропуснал да напише как святкаха очите му и се развяваше косата му.
Приличаше на човек, закусил с шепа епифизни жлези и изпил пълна чаша адренохром. И сякаш се бе източил нагоре така, че можеше да послужи за антена.
Всеки косъм по главата му стърчеше отделно и пръскаше искрици. Дори кожата му внушаваше, че иска да се отдели от собственика си. Очите му се въртяха. Когато отвори уста, от зъбите му отскочиха зеленикави искри. Където и да стъпеше, камъните се топяха, порастваха им уши или се превръщаха в нещо дребно, люспесто и алено, което отлиташе.
— Ей, добре ли си? — усъмни се Найджъл.
— Нхъ — изгъгна Ринсуинд и сричката се превърна в голяма поничка.
— Питам, защото не изглеждаш особено добре — обясни Найджъл със забележителна прозорливост.
— Нхъ.
— Защо не измислиш как да се махнем оттук?
Младокът предвидливо се просна по корем.
Ринсуинд кимна като марионетка и насочи своя пращящ показалец към тавана, който се стопи по-бързо от лед под пламъка на газова горелка.