А грохотът не спираше и разнасяше плашещия си ритъм из двореца. Всеизвестно е неприятното фактче, че звуци с някои честоти причиняват паника, а други смущаващо разхлабват червата. Този път обаче тресящата се скала трептеше с честота, от която действителността се размътва и разплесква.
Найджъл разгледа капещия таван и го близна недоверчиво.
— Лимонов крем — съобщи и добави: — Дали няма някакъв шанс за стълба?
Още огън блъвна от изтерзаните пръсти на Ринсуинд и се преобрази в почти съвършен ескалатор, но може би нямаше други подвижни стъпала в цялата Вселена, които да са облицовани с крокодилска кожа.
Найджъл награби въртящия се на място магьосник и се хвърли напред.
За късмет стигнаха догоре, преди магията да секне твърде неочаквано.
В центъра на двореца се издигаше бяла кула, размяташе покриви като гъба, напираща през древния калдъръм, и се извисяваше над всички останали постройки в Ал-Кхали.
Грамадна двукрила порта се отвори в основата й и от нея наперено заизлизаха десетки магьосници, явно убедени, че са господари в тези земи. На Ринсуинд му се стори, че разпознава някои лица, които преди бе виждал да се лутат неориентирано из лекционни зали или да зяпат дружелюбно света иззад оградата на Университета. Не бяха лица, подходящи за злоба. От устите им не стърчаха остри резци. Но сега имаше нещо общо в израженията им и то можеше да смрази от страх всеки по-наблюдателен човек.
Найджъл се озова издърпан зад най-близкия ъгъл. И се вторачи в изцъклените от тревога очи на Ринсуинд.
— Ей, това е магия!
— Знам — потвърди Ринсуинд, — но е неправилна!
Найджъл надникна да разгледа пак сияйната кула.
— Да, ама…
— Усещам я сбъркана — увери го магьосникът. — Само не ме питай защо.
Половин дузина от стражите на серифа изскочиха от сводест проход и се втурнаха към магьосниците. Атаката беше още по-заплашителна заради зловещото мълчание на главорезите. За миг мечовете блеснаха на слънце, после двама-трима магьосници се обърнаха, протегнаха ръце и…
Найджъл се извърна.
— Ъх…
Няколко ятагана издрънчаха на каменните плочи.
— Мисля, че трябва да офейкаме оттук много тихо — предложи Ринсуинд.
— Не видя ли в какво ги превърнаха?!
— В мъртъвци — потвърди Ринсуинд. — Знам. Не ми се мисли за това.
Найджъл беше уверен, че винаги ще мисли за това, особено към три часа в по-ветровити нощи. Когато магията убива, особеното е в нейното разнообразие в сравнение с, да речем, стоманата. Появяват се всевъзможни нови и интересни начини да умреш. Найджъл не можеше да прогони от паметта си формите, които зърна миг преди да бъдат милостиво погълнати от октариновия огън.
— Не си представях магьосниците такива — сподели той, когато подтичваха по поредния коридор. — Все си мислех, че са по-скоро… глуповати, а не зли. Един вид герои от вицовете.
— Ами смей се, де — процеди Ринсуинд.
— Но те просто ги убиха, без да се…
— Ще ми се да не го предъвкваш до безкрайност. И аз видях.
Младокът изведнъж се отдръпна настрана и присви очи.
— И ти си магьосник — обвини спътника си.
— Не от този вид — немногословно отрече Ринсуинд.
— А от кой тогава?
— От онзи, който не е смъртоносен.
— Как ги изгледаха, сякаш са по-нищожни и от… — Найджъл поклати глава. — Това беше най-лошото.
— Ъхъ.
Сричката, излязла от устата на Ринсуинд, рухна тежко като отсечено дърво пред мислите на новоизлюпения герой. Момъкът потръпна, но поне млъкна. Ринсуинд дори започваше да го съжалява, а това се случваше извънредно рядко — обикновено смяташе, че трябва да пази цялото съжаление за себе си.
— За пръв път ли виждаш как убиват някого?
— Да.
— Впрочем откога си варварски герой?
— Ъ-ъ… В коя година сме сега?
Ринсуинд надзърна зад ъгъла, но хората, които още се държаха на краката си, бяха прекалено заети с необузданата си уплаха, за да се обременяват и с мисли за тези двама натрапници.
— О, доста пътища си изминал, значи? — попита тихо. — Загубил си сметка за времето? Знам, случва се. Сега сме в Годината на хиената.
— О, в такъв случай… — Найджъл пресметна на ум — … съм варварски герой от три дни. Слушай — подхвана припряно, — как могат хората да убиват просто така? Дори без да се замислят?
— Не знам — отвърна Ринсуинд с тон, който подсказваше, че неведнъж е бил принуден да умува над проблема.
— Ами че дори когато везирът заповяда да ме хвърлят в змийската яма, поне му беше интересно.
— Браво на него. Хората трябва да са съпричастни.