— Той дори се смееше!
— Аха, има и чувство за хумор.
Ринсуинд не се съмняваше, че предвижда бъдещето си с яснотата, присъща на падащ от канара човек… и горе-долу по същата причина.
Найджъл продължи:
— Просто ги посочиха с пръсти, без изобщо да се…
Ринсуинд се сопна:
— Няма ли да млъкнеш най-после? А аз как се чувствам според теб? Аз също съм магьосник!
— Е, значи теб нищо не те заплашва — изсумтя момъкът.
Ударът не беше силен, защото и разяреният Ринсуинд имаше мускули като гъба за баня, но улучи Найджъл в слепоочието и го събори по-скоро от изненада.
— Ами да, магьосник съм — изсъска Ринсуинд. — Магьосник, който хич не се оправя с магията! Но досега оцелявам, защото не бях толкова важен, че да умра! А когато всички магьосници започнат да вдъхват само омраза и страх, какъв шанс ще имам според теб?
— Говориш дивотии!
Ринсуинд нямаше да се стресне по-силно, дори ако Найджъл бе отвърнал на удара му.
— Какво?!
— Що за идиот си ти? Достатъчно е да свалиш глупашката си роба и да захвърлиш тъпанарската си шапка и никой никога няма да познае, че си магьосник!
Ринсуинд отвори и затвори устата си няколко пъти и наподоби много правдиво златна рибка, която се опитва да схване тънкостите на танца степ.
— Да не нося робата ли? — смънка накрая.
— То се знае. С тия олющени пайети веднага те издава — увери го Найджъл и се надигна от пода.
— И да се отърва от шапката, а?
— Не можеш да не признаеш, че да се разхождаш с надпис „Магесник“ над главата е доста груб намек.
Ринсуинд му се усмихна смутено.
— Извинявай, трудничко те разбирам…
— Просто ги захвърли. Няма нищо трудно, нали? Сритай ги в някое ъгълче и можеш да бъдеш… какъвто си поискаш. Само да не си магьосник.
Настъпи мълчание, нарушавано единствено от далечния шум на схватки.
— Ъ-ъ… — изломоти Ринсуинд и завъртя глава. — Съвсем ме обърка…
— Ама че работа, какво толкова има да разбираш?!
— … не съм сигурен, че проумявам накъде биеш… — мърмореше си Ринсуинд, а призрачно бледото му лице лъщеше от пот.
— Престани да бъдеш магьосник.
Устните на Ринсуинд отново се поизкривиха беззвучно — повтаряше си всяка дума поотделно, после и заедно.
— Какво?! А-а…
— Е, влезе ли ти в главата? Да опитаме ли още веднъж?
Ринсуинд закима унило.
— Ти май не си наясно. Магьосничеството се отнася не за заниманията ти, а за същността ти. Ако не бях магьосник, нямаше да съм никакъв.
Той си свали шапката и заусуква и без това хлабаво закрепената звезда на върха, от която паднаха още няколко евтини пайети.
— Нали и на шапката ми е написано, че съм магьосник. Това е много важно… — Млъкна и се вторачи в нея. — Шапка — промълви замаяно, зърнал някакъв досаден спомен, който притискаше нос до прозореца на съзнанието му.
— Хубава шапка — отбеляза Найджъл, като предположи, че трябва да има принос в разговора.
— Шапка — повтори Ринсуинд и възкликна: — Шапката! Трябва да вземем шапката!
— Нали е в ръцете ти — посочи момъкът.
— Не тази, другата! И Конина!
Направи наслуки няколко крачки по първия видян коридор, но се примъкна обратно.
— Къде са, а?
— Кои?
— Трябва да намеря една магическа шапка. И едно момиче.
— Защо?
— Може да се окаже сложно за обясняване. И по някое време ще се чуят писъци.
Найджъл не беше кой знае колко надарен в долната челюст, но се постара да я изпъчи.
— Значи се налага да бъде спасена девойка, така ли? — попита мрачно и решително.
Ринсуинд се поколеба.
— Все някой се налага да бъде спасен — призна уклончиво. — Нищо чудно да е тя. Или поне човек близо до нея.
— Защо не каза веднага? Това ми приляга повече, такива случки очаквах. Иначе за какво е геройството? Да вървим!
След поредния трясък наблизо се развикаха хора.
— Накъде? — не разбра Ринсуинд.
— Накъдето и да е!
За героите е типична дарбата да търчат лудешки из срутващи се дворци, в които дотогава не са пристъпвали, да спасяват всички наред и да се измъкнат невредими в последния миг преди всичко да избухне или да потъне в блатото. Найджъл и Ринсуинд обаче посетиха кухните, няколко тронни зали, конюшните (два пъти) и извървяха (според Ринсуинд) десетина километра коридори. Понякога групички стражи в черно пробягваха край тях, без дори да ги погледнат.
— Това е нелепо — заяви накрая Найджъл. — Защо не попитаме някого? Ей, ти добре ли си?
Ринсуинд се облегна на една колона, увенчана със засягаща благоприличието скулптура, и захриптя.
— Ами докопай някой страж и измъкни сведенията от него с изтезания — предложи, щом глътна малко въздух.