Найджъл го изгледа косо.
— Я почакай…
Запъти се към слуга, който прилежно ограбваше съдържанието на един шкаф.
— Извинете, откъде трябва да минем за харема?
— След три врати завийте наляво — обясни мъжът, без да се озърне.
— Аха…
Върна се при Ринсуинд и сподели информацията.
— Хубаво, но не го ли изтезава?
— Не.
— Не беше много варварско от твоя страна, не мислиш ли?
— Още се уча — оправда се Найджъл. — Поне не казах „благодаря“.
След половин минута разделиха тежките мънистени завеси и влязоха в харема, принадлежащ на серифа на Ал-Кхали.
Имаше великолепни пойни птички в клетки от златен филигран. Имаше бликащи фонтани. Имаше саксии с редки видове орхидеи, по които мънички колибри подскачаха като крилати скъпоценни камъни. Имаше и двайсетина млади жени, чието облекло стигаше само за десетина. Бяха се скупчили в смълчана тълпа.
Ринсуинд обаче нямаше никакво желание да зяпа. Това не означава, че гледката на няколко десетки квадратни метра хълбоци и бедра във всички разцветки от розово до абаносово не разлюшка вълнички в дълбоките проломи на неговото либидо. Всичко обаче беше залято от цунами на паника, защото видя как четирима стражи с ятагани в ръце се вторачват в него кръвожадно.
Ринсуинд безстрашно отстъпи назад.
— Твой ред е, приятелче.
— Ами да!
Найджъл извади меча от ножницата и го вдигна пред себе си. Ръцете му трепереха от усилието.
През няколко секунди нерушима тишина всички чакаха нещо да се случи. И тогава Найджъл нададе бойния вик, който Ринсуинд за нищо на света не би забравил до сетния си час.
— Ъ-ъм… извинете…
— Направо е жалко, да ви кажа — промълви дребничък магьосник.
Другите предпочитаха да не говорят. Да, беше си жалко и сред тях нито един не можеше да се похвали, че не усеща сгорещяващия звън на угризенията по гръбнака си. Но както често се обръща чудатата алхимия на душата, от гузната съвест само ставаха по-безразсъдни и нагли.
— Що не млъкнеш, а? — троснато изрече временният предводител на групичката.
Името му беше Бенадо Сконър, но нещо неуловимо ни подсказва, че не си струва да го съхраняваме в паметта си. Въздухът е натежал от мрак и призраци.
Невидимият университет не е опустял, вътре само няма хора.
Естествено шестимата магьосници, изпратени да опожарят Библиотеката, не се страхуват от призраци, защото са толкова презаредени с магия, че избръмчават на всяка крачка. Носят по-разкошни роби от предишния Архиканцлер, островърхите им шапки са невиждано остри. А фактът, че вървят в плътна групичка, се дължи на чиста случайност.
— Тук е ужасно тъмно — оплака се най-ниският магьосник.
— Полунощ е — рязко отвърна Сконър — и единствената опасност наоколо сме самите ние. Нали така, момци?
Другите замънкаха уклончиво. Всички до един се плашеха от Сконър, за когото се носеха слухове, че се упражнявал в позитивно мислене.
— И не се боим от няколко престарели книжки. Нали, момци? — Той се вторачи ядно в дребничкия магьосник. — Нали, бе? — натърти по-остро.
— Мен ли питаш? Ами… Да. Те не са нищо повече от хартия, както и той каза — избълва припряно.
— Е, видяхте ли?
— Да, но не забравяй, че са деветдесет хиляди — обади се някой.
— Аз пък съм чувал, че нямали свършване — добави друг. — Казват, че всичко опирало до измеренията, все едно онова, което виждаме, е само връхчето на… на нещото, дето е почти цялото под водата…
— Хипопотам?
— Алигатор?
— Океан?
— Ей, я да си затваряте устите! — кресна Сконър.
И се запъна. Мракът сякаш поглъщаше гласа му. Въздухът приличаше на пера, натъпкани в чувал.
Леко се окопити.
— Тъй, де…
Закрачи към негостоприемната врата на Библиотеката.
Вдигна ръце и направи няколко сложни жеста, пръстите му болезнено за очите на наблюдателя минаха едни през други, поне на пръв поглед. Надроби двукрилата врата на стърготини.
Но тишината нахлу обратно на талази и удуши шума от падащи трески.
Нямаше съмнение, че вратата е разбита. Четири осиротели панти висяха жално от рамката, навсякъде бяха пръснати парчета от купчината скамейки и рафтове, струпани доскоро като барикада. Дори Сконър малко се изненада.
— Ето колко е лесно. Убедихте ли се? И нищо не ме сполетя. Не е ли вярно?
Затътриха се ботуши с извити нагоре носове. Мракът зад рамката беше наситен с размитото, напрягащо очите сияние на тавматургична радиация от частици потенциалност, ускорени отвъд скоростта на действителността в силно магическо поле.
— А сега — подхвана бодро Сконър — кому ще се падне честта да запали огъня?